2016. Какво искат младите хора в България от работата и какво очакват от нея? За какво мечтаят и от какво се страхуват. Ще се опитам да отговоря по-долу, единствено и само от моя личен опит и от едната, и от другата страна на процеса на търсене на работа 🙂
Тази публикация е своеобразно кратко есе, написано единствено на базата на наблюденията, прочетените автобиографии и разговорите с кандидатите в нашия все още малък старт-ъп през последните 3 години .
Обявата ни в Jobs.bg включва и отговаряне на три кратки въпроса, освен стандартното cv.
Повечето обяви, които сме публикували са за модерната позиция customer support associate, самата обява е написана на английски език, защото работата е основно на английски език, като за клиентите ни това е майчин език, т.е. очаква се кандидатите да владеят английски и да могат да го покажат с добре написано cv без правописни грешки, както и да си представят горе-долу в какво се състои работата. Обслужването на клиенти е различно в зависимост от продукта, който предлагаш. В нашия случай касае мъжки костюм, сам по себе си костюмът е сложен продукт, а и е доста нетипичен за нас (хората тук в България не носят костюм всеки ден, притежават 1-2, избирали са последно за абитуриентския бал или сватбата си, но работата им в повечето случаи дори и да изисква „бизнес“ dress code, а не „спортно-елегантен“ популярен за нашите географски ширини стил, почти никога не означава костюм). Т.е. очакването е да трябва да се учи тепърва за продукта, а има да се учи много :-).
Моята гледна точка ще е от двете страни от страната на някой, който е кандидатствал за работа няколко пъти и е работил 6 години преди да реши да мине от другата страна. През последните 5 години и 3 от тях в търсене на хора се опитвам да си обясня защо хората мислят това, което мислят по отношение на работата, какво искат от нея и какво очакват.
Та, за кандидатите:
Въпросите по-долу (чудесна функионалност/опция при публикация на обява в jobs.bg е въпросника, наистина едно от най-полезните неща). Можеш да зададеш допълнителни въпроси предварително. Въпросникът е задължителенза кандидатстване по обявата, нашият се състои от 3 въпроса:
1. Какви са трите най-важни характеристики на следващата Ви мечтана работа?*
2. Коя е най-голямата ви страст, независимо дали е свързана с работата?*
3. Кое е последното нещо, което научихте и колко време ви отне?* (този въпрос наскоро включихме във въпросника и заслугата е на Мия (Мария Стойчева). Въпросът ми е любим откакто го чух, а още по-любим става с всеки прочетен отговор :-))
В резюме по-долу пиша изводите от всичко, което прочетохме, попитахме и видяхме през последните месеци. Всеки извод ще съдържа три части: 1. обобщение на чутото и прочетеното от кандидатите, 2. моята теория защо това е нагласата и 3. моята гледна точка :-).
Извод 1: Тревога: Страхувам се, че няма да ме оценят подобаващо и заслужено, няма да ми плащат колкото съм изработил и ще ме карат да работя извън „работното време“.
И по-конкретно: Нашите млади хора, днес и тук, последните месеци и години са притеснени и уплашени от това, което ще иска от тях работодателят (разбирайте някой, който не е сигурно какво дава 🙂 и дали оценява ти какво му даваш). Това е и мнението на млади хора, част от които никога не са работили преди и сега търсят за пръв път работа, т.е. не е мнение от личен опит, а нещо, което са разбрали и научили от другаде и са го приели за чиста монета. Затова и едното от най-важните неща, които искат младите от работата, когато описват мечтаната работа е да бъдат добре оценени (*от първия въпрос). Основната тревога е, че няма да получават достатъчно за приноса, който имат. Думите, които използват за очаквания мечтан работодател и работа са „коректен работодател“, „адекватно възнаграждение“, „финансова стабилност“, „добра заплата“, „да се заплаща добре“, „лоялност“, „конкурентно заплащане“, „мотивиращо заплащане“, „приемливо заплащане“, „рентабилно заплащане“, „стимулираща работа, заплащане“, „добро възнаграждение“.
Причини за тази нагласа: Възпитанието, медиите, обществото като цяло. Обществото ни е възпитало децата от това поколение да ВНИМАВАТ да не ги излъжат, да не се простудят, да не се наранят, да не ги използват, да не паднат, да не се ударят. Всичко е така дефанзивно, както и представата за човека отсреща (преди да си го видял още и да си се запознал с него), независимо дали ти продава сирене или ти предлага работа е, че той е враг и трябва да се третира като такъв докато не докаже многократно, че не е. Има опасност да те излъже и да ти вземе нещо. Медиите са една от причините за това – чуваме през цялото време само негативни истории за излъгани хора, работили някъде за без пари, оставени, използвани. Не съм чула или прочела положителна история. А ако имате навика да четете новини, обикновено потребителят и ‘обикновеният’ човек е измаменият, като компанията или този, който прави/продава/предлага продукт, независимо дали репортажът е за цената на хляба или за нещо друго, бива наричан „прекупвач“, „шеф“, „чорбаджия“ и изобщо други думи с негативен нюанс. Нюансът винаги е свързан с онзи, който печели от хората.. Липсата на положителни примери е толкова очевидна, че когато се покаже или пише за някоя компания, чийто служители са се оказали доволни и щастливи от работата си, после дълго време хората ми цитират, че са чели статия за съответната компания. И то дълго след като е публикувана. Цялото общество говори за лошото, оплаква се на ежедневна база от работата си, не съм чула скоро някой да не ми се оплаче, че му е трудно, тежко, много работа е и не върви, т.е. цялата обществена нагласа е в очакване нещата да стават без много усилия и когато трябва да се положат такива, имаме проблем – твърде много са. Помня в едно интервю със случаен човек на улицата, в новинарска емисия, човекът каза, че “каквото и да си говорим, всяка една работа е вид принуда“.
Моята гледна точка: Вярвам, че трябва да сме смели (не безотговорни, но смели!), да се борим със страховете си, да сме отговорни, дори и когато сме скептични. Да тестваме всичко и да се уверяваме колкото можем, преди да съдим някого или нещо. Повечето кандидати имат твърде малко опит (или малко, или с големи прекъсвания или никакъв работен такъв), съответно познанията им за работата и работните навици също са малко и за съжаление малко стремежи да научат нови неща, които в последствие да бъдат оценени или да използват. Когато учат нещо е само по задължение и само към момента, само когато това конкретно знание е необходимо. Повечето от кандидатите и точно там е проблемът, нямат желанието и стремежът да научат ново нещо заради самото учене и познание, затова, че новото нещо ще ги обогати и ще им отвори хоризонта с още няколко стъпки. Нещо се учи, само когато е крайно необходимо – такава е нагласата, и много от младите хора не могат да си представят, че трябва да положат усилие, което може да не бъде моментално възнаградено (резултатът от усилието да бъде видим сега), както обикновено става в училище. Бъдещето, за което се планира е само най-близкото, а мечтите са далечни и непостижими. Да мечтаем за нещо, за което не правим нищо е често срещано явление. Някак си мечтата да стана някакъв или да мога да правя и да съм добър в нещо ни топли сама по себе си, но се страхуваме дълго да направим първата крачка, да не говорим за следваща, защото усилията ни могат да са напразни и ние да сме разочаровани. И това е нещо, в което ни възпитава обществото. Младите хора не могат да си представят, че работодателят инвестира в тях усилия, време и енергия. И работодателите имат вина, когато не полагат усилия покажат това, когато не казват на човека с какво греши, когато не говорят с хората си. По въпроса със заплащането ще кажа само едно, ако искаш да създадеш нещо от 0 и това е стартираща компания, се предполага да инвестираш всичко, което можеш и създаваш в развитието дейността си и в хората, с които работиш, а не във възнаграждения на основателите :-). Просто обратното е нелепо (за който мисли, че нещата работят някак си иначе).
Не знам дали гледате новини, но на 30ти декември гледах на запис новините на Нова в офиса (да работя до късно и това не ме притеснява 🙂 и да, нямам телевизор :-)). Един от основните репортажи беше за работното време в този ден, съответно кои компании кога „пуснали“ служителите си да си ходят, а репортажът завърши с твърдението, че ако не са ни пуснали днес по-рано от работа (както се очаква, дадоха и пример с компания, която го е направила), може да се замислим дали това не е причина да сменим работодателя си?!?! Просто чуйте какво ни повтарят отвсякъде през цялото време, на какво учат хората, които все още не работят или търсят работа? Как да не го мислят после това?
Извод 2: Мечтаната работа е динамична, креативна, предоставя възможности за развитие, интересна е, но яма някакви „смазващи отговорности“ и е с удобно работно време.
И по-конкретно: Динамиката означава отново средата да ти предлага нещо, да ти дава знание, умения, да ти предлага възможности да научиш неща, да можеш и да знаеш, да чувстваш, че си научил, да се развиваш. Което е свързано и с възнаграждение, престиж и да можеш да кажеш колко яко и интересно и динамично нещо работиш. Проблемът идва, ако се иска твърде много от теб за това, работата ти взема от времето, нямаш за нищо друго освен за работа. Думите са: „възможност за развитие“, „вълнуваща работа“, „възможност да се научи нещо ново“, „да добия нови знания и умения“, „интересна, креатвна и предизвикателна
Причини за това: Примерите, които четем на хора, които са щастливи с това, което правят са примери на хора, които са постигнали нещо, които имат много и най-често имат интересна работа или поне я определят като такава, която е свързана с много хора и пътувания. Представяме си, че средата около нас трябва да ни предоставя палитра от всякакви неща, за да може да задържи интереса ни към нея постоянен. Да може да се качваме нагоре по стъпалата в някаква йерархия, за да се чувстваме оценени и да имаме самочувствие, за да се чувстваме успели. Има много случаи, в които на хората им се налага да работят до късно, чувала съм го от много хора, явно работодателите не успяват после да адресират проблема или да организират междувременно процеса така, че хората да не се чувстват „минати“. Когато им се съберат няколко такива случаи вече проблемът става голям и се говори много за него. Много пъти съм стояла наистина до късно нощем докато бях от страната на служителите, нощем имам в предвид нощ, когато всички, които познавам вече спят :-), но нова не е било първото нещо, с което да описвам работата си. Било е въпрос на личен избор, било е за нещо, което искам да свърша и ще му се зарадвам, например, че няма да си просроча deadline-a, който очевидно е утре или е бил днес :-). Истината е, че след като минеш от другата страна, всичко е работно време, просто не си тръгваш, няма значение колко часът е. Наистина. Много зависи, зависи от гледната точка.
Моята гледна точка: интересното и динамичното зависи и от човека и от работата. Интересното до голяма степен човек може да си направи сам. Не напълно, разбира се. Може да учиш и има какво да научиш за почти всичко. Динамиката и отговорността вървят заедно, не може да ти е много интересно, много динамично и да не носиш отговорност с това :-). Най-големият проблем, който виждам е, че на хората им липсва търпението да им стане интересно нещо. Твърдят, че са разбрали и научили неща за невъзможно малко време. Време, за което не може да разбереш нещо до степен, до която да ти е много интересно. Смяната на работата през месец много говори за това. За месец в една компания не винаги може добре да формулираш позицията си, за да научиш как работят повечето неща в нея ти трябва доста повече време. Не може да станеш програмист за месец или да научиш език за два. А за да ти е интересно, трябва да си търпелив, да не ти писва при първата трудна задача. На 101-вата ще ти е интересно :-), ще се чувстваш можещ и способен. И това се отнася за почти всичко. Нещото, което ми липсва в картината е, че като цяло хората чакат да започнат нещо да работят, което да им даде знания и умения, а не да трупат такива на своя глава преди това, което всъщност е правилният момент :-). Тогава си сверяваш представата за знанията и възможностите си с тази на другите хора, виждаш какво могат да правят другите хора, отваря се цяла една вселена от знаещи и можещи да правят неща хора, от която ти искаш да станеш част. И мотивацията за това е само твоя, единствено твоя, ако това да се развиваш ти е важно. Най-много ме впечатлява правилната оценка на знанията и възможностите, когато някой има и покаже такава. Независимо за какво иде реч. Защото това означава, че не само си погледнал и прочел нещо, а и че си видял и сравнил себе си на скалата с възможностите на другите хора.
Извод 3: Младите хора имат нужда да работят в екип от млади и приветливи, динамични, усмихнати и сплотени хора (очевиден извод, но пиша, защото е съществено).
И по-конкретно: Младите хора искат сигурност, да се чувстват част от нещо, а не на гости. Случвало им се е или са им казвали. Те търсят: „приятелски настроен колектив“, „сплотен екип от амбициозни хора“, „усмихнат екип“, „сплотен екип“.
Причини за това: Причината е в работодателите и работещите като цяло, в голяма част от случаите не успяват да създадат тази приятелска среда, да имат доверие на хората, да показват уважение. Уважението рядко съществува в работните колективи и в двете посоки. На много хора им се е случвало колегите им да не им помагат, да им дават техните задачи, да виждат как някой просто не си върши работата и остава безнаказан за това. Усещането, че си минат в този момент, един вид прецакан ти да вършиш на другите работата или че няма да ти помогнат, ако имаш нужда и ще те оставям сам да се блъскаш с проблемите и отговорностите си, са неща, които хората са преживели някога или са чули от някого като преживени и това ги притеснява. Най-често примерите са от големи компании, но и не само.
Моята гледна точка: Разбирам защо се случва, но не разбирам защо всички участващи в работната среда не правят усилия да променят това. И работещите трябва да разбират колко е трудно да си от другата страна, както и работодателят да разбира, че хората трябва да се чувстват добре и да прави всичко по силите си за създаване на такава среда. Наблюденията ми са, че и от двете страни в процеса в повечето примери, които ми дават хората липсва усилие да се промени това. Трудно е да влезеш в положението на другия човек, особено когато не се предполага той да знае за много проблеми, които имаш. Трябва да разбираш проблемите да другите, дори на твоя фон да ти изглеждат малки.
Изводи няма да правя, ще кажа само, че човек трябва да се оглежда повече, да наблюдава, да се опитва да разбира ситуацията и хората около себе си. За да се почувства оценен и полезен трябва да положи усилия, за което трябва да е готов да не се страхува и да има търпение :-).