Епизод 144: Фото сесиите по принцип
Отне ми известно време да се науча да снимам хора, след като две-три години бяхме снимали само продуктова фотография и то само на текстилни артикули. В общи линии, гледане на туториъли в youtube с дни, няколко онлайн курса и опити проба-грешка до пълен откат. С Боби тествахме редовно различни апарати, обективи и настройки. Това е работа, която отнема часове, до пълно умопомрачение, или както би казал някой фитнес треньор – изпълняваш упражнението до отказ на тялото ти да го изпълни и един път в повече. Но за да се получат нещата, трябва да си малко вманиачен в изпълнението им или поне малко мазохист.
Фото сесията в различните етапи на „Dragon Inside“ и „Oliver Wicks“ представляваше различни неща, но най-общо, най-често организирахме фото сесиите съботите, като е имало няколко в работен ден, за които горчиво съжалявахме и сега ще обясня защо. За да се случи фото сесията, трябваше част от офиса да бъде разместен и превърнат в студио за снимки. Това студио изисква място, а ние нямахме такова. Разполагахме 272 сантиметровия фон на централно място в офиса, през което място минаваха всички в опитите си да стигнат до тоалетната, до кухнята и да си направят кафе или да излязат и да влязат в общото помещение по принцип. Фонът го пускахме от тавана до средата а пода, пред вратата, като от едната страна пречеше на хората, влизащи от вън през офисното антре, а от драгата страна пречеше на тези отиващи в другата стая, кухнята и тоалетните. Така погледнато, пречеше на абсолютно всички и при всяко действие. Понеже мястото беше малко, снимахме само с 2 светкавици със 160 сантиметрови софтбоксове (които се опираха в тавана). Въпросните софтбоксове стояха на около метър и нещо от модела или колкото място имаше от двете му страни, като трикраките им стативи пречеха на всеки, който иска да премине през помещението. Върху фона на пода слагах плексиглас, за да не стъпваме директно върху хартията и да не остават следи за снимките, имаше и хубаво отражение. И така, в шеги и закачки преминаваха около 8 часа в преобличане, снимане на различни варианти на ходещите хора с костюм и почистване на всяка прашинка от всеки костюм. Обикновено като приключи фото сесията се сгромолясвах на бюрото си в транс като целта на живота ми в този момент беше единствено да пренеса възможно най-бързо многото гигабайти с изображения на компютъра си и на поне един външен диск, за да не се затрият, защото кадрите ни костваха голяма организация, цели 8 часа работа и поне още 30 часа подготовка, т.е. бяха безценни. Боби се налагаше да внимава даже повече и от мен за смяната на всяко нещо по всеки аутфит – от обувките, до риза, панталон, сако и аксесоари. Аз се вторачвах във фокуса на кадъра, изражението на модела и бърза преценка дали имаме кадър с всеки костюм, в който всичко изглежда на ниво.
С цветовете за фоновете също сме експериментирали много. Започнахме със снимки на костюмите и моделите ни на светло сив фон, като на някои конкурентни компании. После сме пробвали и тъмно сив фон. Имахме и един жълтеникав-слонова кост. Имахме и червеникави стиропорени тухли за вътрешна декорация, взети от строителна компания, които имитираха доста добре истински такива и ги бяхме залепили с двойно лепяща лепенка на една от стените в офиса. Толкова проби, кадри и месеци работа ни трябваха, за да се убедим напълно, че по-хубаво от белият фон наистина няма. Така прекарахме всички почивни дни на една Коледа в преобработка на всички изображения на костюми на сайта, заснети на не-бели фонове, за да ги превърнем в бели. И с напълно оттекли и втренчени в мониторите очи решихме, че повече няма да експериментираме с цвят и фон никога :-).
С фото апарата също имаше перипетии. За да се вижда добре цялото изображение на кадъра отблизо, когато клиентът натисне лупата на сайта и очаква да види текстурата на плата, ни трябваше много хубав апарат. Дълги години го наемахме за всяка фото сесия, което означаваше да следя сайта на Фото павилион, да се обадя навреме, за да запазя апарата, да ходим да го вземем и после да ходим да го върнем, а и да го пазим междувременно. Нашият наличен апарат нямаше характеристиките за толкова изискващи снимки, въпреки, че за предишните ни продукти вършеше чудесна работа. Освен, че се притеснявах да не му направим нещо на апарата, понякога имаше и други грижи. Помня сноване в последния момент до фото павилион за друг апарат под наем и то след като моделът вече беше пристигнал на мястото за снимки, а аз разчитах, че ще се върна със скоростта на светлината, докато той успее да си изпие кафето и да побъбри с колегите.
Епизод 145: The Renaissance Men Collection
От фото сесиите има много забавни моменти, както и доста нелепи също. Например, пускахме костюми от специални 140s (по-скъпи платове), които трябваше да изглеждат премиално. Не помня чия беше идеята да снимаме на външна локация, а не при нас в офиса. Намерихме хотел, за който всички се съгласиха, че е супер шик, ретро и е просто идеален. Наехме стая :-). Завлачихме всичкото оборудване и едва след като сглобих на място 160 сантиметровите софтбоксове на светкавиците и направихме първите осветени снимки в сумрачното „луксозно“ помещение, осъзнахме, че стаята хич не изглежда добре осветена. Различни неща в стаята се разпадаха по различен начин, имаше петна по пода и подобни детайли, които умело бяха прикрити с тоталната липса на осветление. Помня, че лампите до леглата не работеха и за да ги пуснеш или спреш, единственият начин беше да завъртиш или развъртиш крушката вътре :-). Много луксозно! След много мислене и мъдрене в обработката на снимките след фото сесията, триене на петната от пода и дни наред обработка на интериора по снимките, решихме че ще ползваме филтър и целият фон на стаята ще го замажем като картина, рисувана с маслени бои. Резултатът не отговаряше на очакванията ни, нито на първоначалната ни идея, но поне излющените неща и петната не се виждаха, а на колекцията ѝ дадохме гръмкото име „The Renaissance Mеn Collection“. След което винаги снимахме първо и задължително в офиса на фон студийни снимки, преди да експериментираме с каквото и да било друго.
Епизод 146: Първото и единственото изнудване
Помним ясно първото и единствено изнудване. Не дадохме подкуп и бяхме много горди с този факт, макар, че с всички, с които споделихме в рамките на няколко дни терзанията си, бяха категорични, че непременно трябва да дадем подкуп и че така работи бизнесът по принцип в България. Така се прави – искат ли ти, даваш. А ние си мислехме – дадеш ли веднъж подкуп, даваш винаги след това. Бая се стресирахме, дали и не си поплакахме. Пълен човек искаше да му дадем уж „мострен костюм“, т.е. да му ушием такъв, за да ни завери ДДС ревизията. Всичко ни беше изрядно за ревизията, не разбирахме защо трябва да ни тормозят, бяхме на ДДС възстановяване (както всеки, който продава в Щатите, но разходите му са в Европа). Казахме му, че мострени костюми шием само за фото сесиите за моделите ни, а на него няма да му станат. Беше доста стряскащо да осъзнаеш, че това с подкупите още е живо и работи с пълна сила. Не само това, но при този човек в стаята работят млади бъдещи инспектори, които сега тепърва се учат как се случват нещата и ще попиват практика и изграждат навици. След една доста кошмарна седмица получихме ревизионния акт без забележки. Парите от ДДС-то, което чакахме да ни възстановят ни трябваха ужасно много, защото трябваше да плащаме заплати с тях, не можехме да си позволим да ги загубим, а този човек ни беше заплашил, че ще ни поиска всеки документ за всеки износ, т.е. за всяка пратка направена през тримесечието. За протокола, всяка пратка вървеше с по 20 листа документи, които създавахме и печатахме на ежедневна база и след известно време получавахме обратно за всяка пратка от митниците документ със специален митнически печат и всичко тава се съхраняваше с години в офиса в десетки кашони, но търсенето му би било ада под небето. Е, и това мина, олекна ни и се зарадвахме.
Епизод 147: Телефонните снимки
Поне 8 години телефоните ни бяха пълни само със снимки на дефекти по сака и панталони. Почти никакъв личен материал, освен някоя и друга котка. Примерно два ръкава на сакото, единият значително по-широк от другия, скъсани неща, изпуснат шев или недобре изгладен ревер. Или някакъв друг проблем от общо или специфично естество. И до ден днешен Google ми напомня, че имам спомен от еди кой си ден преди 10 години, аз с трепет отварям и какво да видя – дефектно сако за корекция.
Епизод 148: В преследване на грешните мерки
Попаднах наскоро на Google документ, в който сме правили анализ на поръчките на клиентите и тяхната успеваемост, когато сме променяли по малко мерките на клиентите според нашите изчисления, без да ги питаме. Тези наши корекции бяха довели до по-добри резултати. А целта беше да намалим процентът преработки. Може би едно от най-пестящите време неща, които сме правили е когато приложихме формулите за регресионния анализ за всяка една мярка на всяка стъпка от реалния процес онлайн, където клиентите си въвеждаха мерките. Така в края на въвеждането на мерките, докато клиентите още са на тази вълна и въоръжени с метър в ръка, системата изчисляваше най-сбърканите според нея и нас мерки и молеше клиентите да премерят само тези три неща отново, за да сме сигурни, че ще им изработим най-хубавия костюм за тях. Бяхме решили, че границата на търпението им би стигнала до 3. За да направим това бяхме задали критерии за допустимите от нас отклонения за всяка мярка по отделно, над или под тези допустими отклонения, смятаме мерките за грешно взети потенциално проблемни. Бяхме задали и критерии за важността на всяка една мярка спрямо останалите, за да може системата да пита за най-непоправимите и трудни за корекции грешки като гледа коя сгрешена мярка е по-важна от друга. За целия този задълбочен анализ с Боби работихме доста време, писахме и смятахме, а програмистите програмираха ли програмираха после.
Епизод 149: Срещите на едно друго ниво
Гледахме ежедневно снимки на хора по гащи. Не че сме ги карали така да се снимат, ние искахме да видим стойката и формата на раменете им, но те някак си не се притесняваха да ни изпращат снимки по гащи. Виждали сме всичко, а клиентите без грам притеснение ни показваха тяхната заобикаляща ги среда – снимали се на тавана си, в банята, в коридора, в коридора на съседа, до кучето, на вратата, пред вратата, с нарисувана глава на козел с цел анонимност, или с кърпа на главата, отново с цел анонимност, с допълнително добавено смайли на лицето за още по-голяма анонимност или пък просто със слънчеви очила. В някакъв момент не се впечатляваш от нищо. Понякога все пак първата виртуална среща с клиента си е стряскащо събитие, особено ако е късно през нощта докато едва държиш очите си отворени пред монитора и изневиделица отвориш наистина неочакван кадър на клиент, който се е снимал в нещо, което прилича на касапница. Но пък често получавахме поздрави от кучето например, което също е в кадъра (животните винаги са в кадъра!). Веднъж един клиент ми изпрати снимки (отново по гащи), но преди това ме беше предупредил в текста на имейла, да не отварям снимките му, ако току-що съм яла, защото щяло да ми стане лошо :-).
И въпреки, че по цял ден гледаш втренчено рамене, стойки и вратове на хора в желанието си да направиш най-доброто за тяхното сако и самочувствие, първата среща с клиент, т.е. моментът, в който проверяваш снимките на клиента за първи път, много често е изненада или виждаш неочаквано нещо. Например, на снимката вратът изглежда 10 см по-широк от каквито и да било очаквания, или раменете на клиента са толкова ниски, че не знаеш дали такава корекция е възможна изобщо и се чудиш дали този човек успява да носи раница в живота без тя да му пада. И такива разни неща.
