Епизод 165: Платовете
Явно платовете в главите ни са най-голямата ни ценност, защото трудно давахме на някого да борави с тях. Това се случваше още от времето на „100 овце“, когато ни трябваха месеци, в които ние си перяхме платовете сами, чакахме ги да съхнат с дни и ги гладехме самоотвержено докато се решихме да работим с професионална пералня за гладене и сушене. Тази стъпка може и да изглежда безумна, но беше доста необходима, защото памучните платове се свиват с различна степен в зависимост от структурата им, а нашите продукти бяха изработени от много платове и не искахме да рискуваме да изглеждат зле след първото изпиране.
С платовете за костюми беше същото. Те, разбира се, бяха в много пъти по-скъпи и съответно още повече бдяхме над топовете. Поне 6 години получавахме всеки топ в офиса преди да замине за работа в производството, ние си го преглеждахме, преопаковахме и етикирахме. Ние си режехме и от всеки топ необходимото количество, за да си правим мострениците. Това удоволствие се случваше няколко пъти месечно и представляваше посрещане на мръсен камион долу на булеварда, който ни стоварваше 20+ килограмовите топове на тротоара, носенето на топовете по етажите нагоре, почистване, преопаковане, преетикиране и изпращане към производството, когато текущите метри от същия плат свършат и отново носене на платовете, но този път надолу по етажите, за да пратим платовете към производствата. Не бях оценявала колко хубаво физическо упражнение е цялото това нещо, безплатна кросфит тренировка.
Самото получаване на поръчаните платове от Италия най-често не се различаваше от получаването на пълнежите за възглавници години преди това. Ситуацията е горе-долу едно към едно въпреки мащабите. Е, и продуктите бяха по-тежки вече. Отново се надяваш да не вали и да не е кално. Долу спира някакъв мръсен камион, най-често без предупреждение и започва да звъни на пожар в офиса някой да слезе, за да носи топовете. Въпреки широкия булевард, на който се намирахме, пак почти никога нямаше къде са се спре. Изобщо в София където и да се намираш, никога няма къде да се спре.
Започва хвърляне на опаковани в найлони топове на булеварда – леки огромни възглавници или тежки платове, все едно и също. Мъкнеш, влачиш, чистиш найлоновите опаковки от кал и прах и се питаш – искам да го видя тоя склад на тези хора, просто искам да видя как изглеждат тези складове, в които транспортираните стоки стават толкова мръсни за толкова кратко време. Къде, къде ги държат? И така до следващия път.
Епизод 166: Раздвоение на личността или просто измамник
Първата година и половина се нагледахме на толкова видове клиенти, че даже не можехме да ги подредим в групи по някакви критерии. Един от първите хора, който поръчваше от нас ни измами. Измамниците при нас представляваха хора, които боравеха с крадени кредитни карти, с които пазаруваха както намерят за добре, преди истинският собственик на откраднатата карта да разбере и да си поиска всички пари обратно. Обикновено това се случва, когато изпращаш готов костюм, защото рискът истинският притежател на картата да види, че има плащане за няколко стотин долара, което не е направил той и да си поиска обратно всички пари от банката в рамките на месец е голямо. Повечето измамници от този тип се целяха в готова номерация сака (които не предлагахме от началото), те не даваха мерки и снимки и често не отговаряха на мейли и като цяло ги разпознавахме. Но в началото имаше един, явно доста смел, който поръча костюм не само за себе си, но и за неговия „въображаем“ в последствие стана ясно брат близнак с почти същите като неговите. Изгуби време от порядъка на цели дни на Боби да го занимава с какво ли не, да изпраща даже снимки и да се консултира кое дъке и как му стои (макар без да му се виждаше лицето) и като цяло нямаше нищо съмнително. Получи си многото костюми, след което изчезна безследно, а месец след това от банката ни уведомиха, че плащанията са направени с крадена кредитна карта и ни взеха всички приходи от всички поръчки. Понякога и да внимаваш не е достатъчно.
Епизод 167: Бизнес абонат в Мтел
Не че искам да кажа нещо, но разделянето с тази фирма граничи с невъзможното. Много влогъри и блогъри са разказвали, но някак си е друго да го преживееш лично. Отне ни повече от две години да си прехвърлим телефонните номера, които някакъв брой години бяха във фирмената фактура, като лични. И това не се случи с помощта на Мтел, а въпреки тях. Прехвърляха ни от акаунт на акаунт мениджър с месеци. Тези акаунти все ни звъняха и все щяха нещо да направят или бяха уж направили нещо, докато накрая не издържахме и просто отидохме в Теленор. Заключението ми е, че разчитат на отчаянието на бизнес клиентите си, които са докарали до пълно полудяване и са решили, че с тоновете изгубено време ще ги откажат. Затова година две по-късно, когато гледахме видеото на Любо Жечев (инфлуенсър и влогър) по темата се смяхме с глас.
Епизод 168: Заводът за костюми в Португалия
Когато отидохме да видим и потенциално да преговаряме за условия, начин на работа и всичко останало със завода за производство на костюми в Португалия, макар вече компанията да не беше наша, приключението беше голямо и супер интересно. За пръв път попадахме в спокоен завод, в който не се крещи и на поточната линия хората с усмивки прикачат ръкавите на саката (една от най-трудите и определено стресиращи операции). Обикновено, след като прекараш един ден в шивашки цех, не може да не си присъствал на поне на една ситуация, включваща крясъци и рев, например липсващ панталон към костюм или издирване на виновника за някой проблем, например кой е съдрал или съсипал нечия поръчка. А тук цареше безпрецедентно спокойствие, което ни остави безмълвни. А в края на поточната линия, качеството на готовите сака и панталони проверяваше един от собствениците на завода лично. Също невиждано от нас нещо.
Епизод 169: Suit Sizing explained или за готовата номерацията накратко
Номерацията е известен проблем. Ако продаваш дрехите ти, проблемът си е направо известно-всепоглъщащо-ежедневен.
Европейската номерация разчита най-общо на измерената гръдна обиколка на клиента, разделена на две. И това е номерът. Имаш гръдна обиколка 100 сантиметра, носиш 50-ти размер сако, не знаеш защо, но знаеш че си номер 50. Американската е просто гръдната обиколка в инчове. И това е номера на сакото ти. За изненада тук-таме се появяват и едни букви към номера на сакото R, S и L, които представляват вариацията на сакото в дължина, а не small и large, както би предположил човек. Ако не си ги пробвал, можеш да се чудиш ти с твоят ръст от 185 см например висок ли си според производителя на сакото или нормален (regular) човек. За да е още по-интересно има едни S, XS, L и техните производни, които означават съвършено различни неща за всяка компания. Поне веднъж на 24 часа се налагаше да си припомняме математиката от училище, като допълвахме с детективски умения при ровене по сайтове на цитирани от клиентите ни брандове, които носят, за да разберем този човек сега кой номер сако носи наистина.
Епизод 170: Мога ли да говоря с Оливър и къде отиде Драган?
Ребрандирането е голяма стъпка, когато вече работиш повече от три години и имаш лоялни клиенти. Ребрандирането на „Dragon Inside“ беше наложително. Първите три години работехме с бранда „Dragon Inside“, който си мислехме, че звучи поне малко европейско, ала викингите и „Dragon’s Den“, но истината е, че асоциациите водеха много силно към Азия, а ние точно от това се опитвахме да избягаме. Бяхме единствената от конкурентните ни компании, предлагащи костюми по поръчка онлайн, които произвеждаха продуктите си в Европа, а не в Азия. Гордият надпис на сайта ни „Proudly made in Europe“ и снимките от Лондон не бяха достатъчни. Другото ни голямо предимство беше самоотверженият къстъмър съпорт и желанието ни всеки клиент да остане щастлив с поръчката си. Името на бранда не помагаше вече в този момент, а по-скоро даже малко пречеше.
Подходихме много внимателно към процеса по ребрандирането, все пак не можеш да се ребрандираш повече от веднъж или поне не е сериозно това и не искахме да го объркаме. И така, процесът включваше Google анкета, анкета със съществуващите ни потребители, тестване на различни имена (които да звучат европейско и английско някак си), купуване на домейните за всички имена на потенциални брандове, които тествахме. Няколко месеца тествахме със следните потенциални бранд имена: „Hunter Lund“, „Oliver Marc“, „Hunter Wicks“ и „Oliver Wicks“. Накрая избрахме „Oliver Wicks“. Бяхме направили персонализация на нашия нов бранд и се опитвахме да му изберем най-подходящото име (за любопитните тук: http://form.jotformpro.com/form/51883476572972?feedback7=rick@rkbmail.com). И ако до тогава ни питаха от време на време кой е Драган, на когото сме кръстили компанията (хората в България бяха решили, че компанията е кръстена на някого), клиентите от Щатите вече ни звъняха, за да търсят Oliver. Защото Оливър е шефът на компанията и ще ги обслужи най-добре :-). Та, къде е Oliver се пита в задачата?
Вместо заключение
Спомените не свършват тук, но този своеобразен дневник поприключва.
Преди всичко искам да кажа огромно благодаря на Боби, който ме търпи всички тези години, в които работим и живеем заедно и сме се превърнали в едно същество. Не знам как го прави, на моменти и аз себе си не успявам да изтърпя. Не мога да си представя да взема решение в живота, за което да не го питам какво мисли. Изобщо не знам как съм живяла, преди да сме били заедно.
Благодарна съм на времето, в което живеем и възможностите, които ни дава то – модерната стартъп и работна среда. Всеки ден се благодаря, че не съм родена 100 години по-рано например и че можем да се научим да правим почти всичко, което поискаме, защото вече всеки може, стига да иска.
Благодарна съм на Google, задето имат толкова хубави услуги, поддържат работа с различни имейл сървъри и мога да си проверявам и изпращам всички имейли през годините през Gmail клиента, така спомените са съхранени на едно място и в моята поща е събран очевидно целият ми съзнателен живот. Google също така се грижи и да получавам редовно напомняне за спомени и кадри, които сме направили преди 10 години на същата дата, ей така, за да си спомним за онези времена.
Благодарна съм, че светът е на няколко клика разстояние, сега повече от всякога, че мога с часове да ровя в кройките и творчеството на испанските авторки или пък да се уча на нещо съвсем ново и различно, когато и както поискам. Нужно е само да поискаме.
Благодарна съм на всички хора, които са работили с нас през годините и са станали част от всичко преживяно <3.
И сме благодарни на куриерските компании, които правят компании и продукти като нашите възможни, защото само преди 20 години е било немислимо да пращаш ежедневно кутии по целия свят, камо ли пък такива които да пристигат за 2 работни дни до почти всяка точка на планетата.
