Ето я и тазседмичната доза спомени <3
Епизод 4: Крум
Когато се прибираш в малките часове на нощта, често ставаш свидетел на среднощни екшън сцени или такива с елемент от филм на ужасите. Например една нощ като тръгвахме към къщи установихме, че съседът ни по врата до ателието е оставил вратата си отворена. Човекът беше на поне 80 години и се носеше мълвата, че е напълно глух, но ние се притеснихме. След известно колебание решихме, че най-вероятно никой не е влизал. Изчакахме, отвътре се чуваше спокойно хъркане и затворихме вратата. По същия този начин, друга вечер като се прибирахме установихме, че вратата на съседа до нас в къщи също е отворена. Беше около 2 през нощта, а вътре беше тъмно. Решихме да извикаме полицията. Живеехме под наем на пряка на ул. Раковски на 100 метра от Първо районно. На полицията ѝ отне 25 минути да дойде след сигнала, което го считах за бързо, защото много ми се спеше и се бях приготвила да висим с часове. Оказа се, че новият ни съсед е пиян и полу-напълно припаднал в банята си. Поне си легнахме спокойни. Така също в малките часове на нощта сме срещали кого ли не. Веднъж намерихме коте, което или беше току-що блъснато от кола или паднало от висок етаж. Въпросната вечер работният ден продължи в Централна ветеринарна клиника, където коте с кодовото название „Крум” (от улица Хан Крум, до която се развиваше действието) се бореше отчаяно за живота си с почупени зъби и перфориран бял дроб. Всъщност котето се намираше повече на улица „6-ти септември“, отколкото на Хан Крум, но някак си „Септемврийчо“ или „Шести септемврийко“ не ни звучаха така удачни и когато ни попитаха в Централна ветеринарна клиника как се казва котето, ние се спогледахме и Боби заяви: “Крум! Аааа, от улица Хан Крум, там го намерихме :-)”. Въпреки, че не му даваха почти никаква надежда, Крум не само че оцеля, но благодарение на приятели, които поеха грижите за него в последствие, той преодоля излива в белите дробове, панлевкопения (котешка чума), всякакви възпаления и се превърна в голям и щастлив див котарак. До ден днешен, десетина години по-късно е все така.
Епизод 5: Цветето, което не можете да убиете
Ние с Боби не можем да гледаме истински цветя, или по-правилното е да кажа, че все още не сме се научили. Винаги сме имали домашни животни, които се постараваха да обезсмислят опитите ни. Затова ни е изглеждало като добър сейл-пойнт за нашите текстилни цветя в магазина това, че не могат да увехнат. Мммм, има логика, нали? Изработвахме и предлагахме два типа цветя. Единият представляваха големи стръкове цветя, с дължината и формата на истински букети от лалета, рози или калии. Те бяха опаковани с текстил и целите от текстил като в дръжките имаха здрав метал (най-често мостов кабел), облечен в зелен памучен плат. Вторият вид цветя бяха малки цветя в дървена саксия с дървени стебла и кръгли плюшени шарени цветове отгоре, с копчета. Една вечер, преди постановката в Сатиричния театър, в магазина беше пълно с разглеждащи очи, както обикновено преди постановка. Беше хубаво място за прекарване на време докато чакаш постановката да започне. Боби отговаря на стандартния въпрос „Какво е това?“, зададен от жена на средна възраст, дошла с дъщеря си. „Ами това е цвете в саксия от плат, което както и да гледате не можете да убиете … защото …”. В този момент жената грабва с едната си ръка саксията, а с другата върха на цветето и огъва стеблото докато се чува едно звучно „Хрус!“ И след секунда пауза, Боби ведро продължава с тембър и интонация на спортен коментатор изречението с „… нооооо ето че вие някак си успяхте :-)“.
За протокола: жената много се притесни, подаде счупеното цвете на Боби и със скоростта на светлината излезе от магазина, не помня даже дали успя да измърмори някакво извинение.
Епизод 6: Джобарник така, джобарник иначе
Една жена получи подарък джобарник по поръчка от дъщеря си. Джобарниците ни представляваха големи текстилни платна с джобове, които се закачат за стената – ставаха за детска стая, кухня или както ги направим. По тях най-често имаше апликации на всевъзможни неща във всевъзможни цветове. Жената дойде известно време след като беше получила подаръка си и каза, че цветовете не й харесват, защото не отиват на кухнята ѝ. Остана много учудена, че сме съгласни да й направим нов джобарник, очакваше, че трябва да се кара с нас или да се примири някак си със съдбата си. Казахме ѝ, че ще ѝ направим нов джобарник, записахме всички желания и подробности, принтирахме поръчката ѝ, връчихме ѝ лист хартия с всичко обсъдено, както и дата, на която да дойде да си вземе новия джобарник. Това все още не беше убедило жената, че няма някак си да успеем да я подведем и излъжем. Каза ни, че ще задържи първия докато не получи новия, гледайки със съмнение през вежди. Изминаха две седмици, настъпи заветния ден за вземане на готовата поръчка. Жената дойде, за да получи така желания джобарник за кухнята си, носеше оригиналния такъв за размяната, застана пред Боби с една протегната ръка и когато получи в нея новия си продукт, протегна пакета със стария и чак тогава го пусна. Сцената напомняше на сцените с предаване на откуп срещу заложник от филмите, в който доверието между двете страни е на доста ниско ниво. Явно това беше преломният момент в личните ни отношения с клиентката, защото от тогава доста пъти ни звъня да правим калъфи за различни неща у тях, но аз деликатно отказвах вземане на мерки с домашни посещения само при мисълта, че иска да й правя калъфи за банята, тоалетната и още какво ли не.
