Епизод 49: Разглобяването на една ера
Магазинът ни съществува физически до Сатиричния театър две години и половина. Дойде момент, в който онлайн усилията имаха повече смисъл от тези на физическото ни присъствие там, макар и на толкова прекрасно място. Бяхме взели решение да се заемем паралелно с компанията за костюми по поръчка и работехме по двата проекта едновременно цяла година след това, до пълно умопомрачение. Действието се развива през 2012-та година, лятото. След дълго медитиране преценихме, че просто не си струват усилията по поддръжка на физически магазин, който освен всичкото беше и най-голямото перо разходи. По онова време, както и още доста време след това, все още с Боби работехме сами, само ние двамата, живеехме под наем и обитавахме и ателието за работа (под наем), изобщо събрано с магазина, излизаше, че работехме основно за трите наема. Последната година сами изработвахме почти всички артикули, които предлагахме, защото повечето бяха по поръчка, обслужвахме клиенти, мъкнехме доставки и материали, разнасяхме платовете за пране и гладене, чистехме всички работни места всеки ден и такива разни забавни дейности, от които не остават спомени, но пък заради които не оставаше и никакво време :-).
Разбира се, беше ни малко мъчно, но решението да затворим физическата ни локация беше просто крайно необходимо. Сами си и разглобихме магазина ден преди да го напуснем. Беше един много горещ летен ден, бяхме наели на следващия ден любимата ни тогава куриерска компания Рапидо да дойдат с камион за няколко курса, за да пренесем всичко от магазина в ателието ни на ул. Шишман. Седмици преди това всеки ден си помъквахме по някой чувал с неща към ателието, така че не беше останало твърде много за пренасяне. Разглобявахме лавици и шкафове и опаковахме и фолирахме неща около 30 часа без прекъсване и без да се прибираме да спим. Ядохме Subway сандвич от ул. Раковски тогава с черен хляб с овесени ядки и риба тон. Винаги ядях такъв, затова го помня толкова ясно :-). Сигурно и кока кола сме пили през това денонощие, но нея съм я забравила. Дано не е бил някой отровен energy drink само се надявам. Да живее healthy living-ът, както се казва. През онези години доста често практикувахме непрепоръчителен пещерен начин на живот, който бих определила като 30 на 10 или това е, когато прекарваш 30 часа буден и ги редуваш с 10 часа сън. Досущ като човек, затворен в пещера, който няма представа ден ли е, нощ ли е навън. Времето се превръща в просто понятие, защото почти никога никоя част от процеса не съвпада ежедневието на нормалните хората наоколо. В този емоционален момент, когато прибирахме шкафове и рафтове, които сме ковали и сглобявали сами, ни беше едно такова емоционално и леко тъжно. Знаехме историята на всяко нещо, кога и как сме го монтирали и колко работа ни е вършело. Имахме толкова спомени за тези години … Процесът не мина съвсем гладко, разбира се, защото ни се развалиха част от инструментите, а на други им свършваха прекалено бързо батериите. Работехме с обикновени отвертки на всеки няколко часа, докато чакахме да се зареждат акумулаторите на електрическите такива. И на целия този фон, на физическо изтощение и емоционално такова имаше само един единствен въпрос, който вълнуваше всички хора без изключение, които идваха да си говорят с нас. Това бяха двуцифрен брой хора, които ни задаваха безброй пъти само този единствен въпрос, а именно: “Ама, как така, какво ще правите с мебелите и рафтовете?!” А аз се питах, сериозно ли след толкова работа хората си представят, че най-ценното нещо, което остава зян са ПДЧ плоскостите? Та тези рафтове изобщо не ни трябваха вече. Оставихме разглобените плоскости отвън на ул. Стефан Караджа, за заинтересованите питащи, да си приберат частите, на кой каквото му трябва. Разграбиха ги за часове. Та, да знаете, годините работа, спомените, клиентите, емоциите, поръчките, натрупаните преживявания нямат особено голямо значение. Важно е да знаеш какво ще правиш с шкафчетата! Да не вземеш да ги хвърлиш, сакън!
Епизод 50: Юлия от Амазония
През първите години на магазин за подаръци и уют „100 овце“ поръчвах доста книги с кройки и „How to“ ръководства, за да се уча да правя всякакви неща. Това беше времето на Picasa галериите на дами от Испания, в които съм прекарвала часове. Даже не съм и подозирала, че някой недалечен ден ще има Pinterest, където с подобна дейност можеш да си уплътниш години и пак няма да можеш да разглеждаш всичко, което човешкият ум и ръце успяват да генерират. Бях вманиачена и влюбена в различни автори. Съответно, от някои си поръчвах и книгите им с кройки. Помня, че веднъж много се забавлявах, на известието, което получих от пощата за пратката ми. На него пишеше, че е за Юлия (демек, най-вероятно за мен). Имала съм пратка от Амазония :-). Понеже си чаках пратката с голямо нетърпение, някак с си се припознах веднага и се изстрелях към близки пощенския клон на ул. Граф Игнатиев, за да си получа пратката от Amazon-ия и да се опитам да обясня как се казвам. Приятно ми е. Юлия.
Епизод 51: Специални поръчки
Клиентите понякога ми липсват. Да! И това съвсем определено не е шега! Липсват ми нещата, които клиентите ни се сещаха да поръчват и ни пишеха. Имало е всякакви запитвания във времето, особено за изпълнение на невъзможни за мен неща, както и такива, които са ми изглеждали невъзможни изначално, не само за моите способности. Когато сме отказвали поръчка, е било защото или продуктът, който е трябвало да изпълним е граничел с неизпълнимото, или защото направата му би ни отнела дни работа – кроене, мислене, скициране и проби. А не разполагахме с излишни дни. Отказвах с нежелание. За сметка на това се радвах безкрайно на всякакви странни и интересни поръчки, които мога да изпълня и не се налага да отказвам, като например направата на кукла, която да има аксесоари от любимата марка на някого, или пък да прилича на някой друг, или всякакви подобни вълнуващи текстилни подаръци.
Например, една вечер, една жена ми написа съобщение с гореща молба. Текстът беше дълъг и го съпреживях. Тя ми разказваше как мъжът ѝ си изгорил любимата риза докато я гладил, кога и как станало точно това и къде и колко голяма дупка има в резултат на това стечение на обстоятелствата. Беше си представила, че можем да направим нещо като пачуърк кръпка, за да закрием дупката. Някаква ненатрапваща се и неангажираща кръпка или апликация, например с формата на някой „континент“? Аз не можах да си представя ненатрапващ се континент и с известно съжаление не приех поръчката.
Епизод 52: Creepy People
Странни хора в магазин не е чудо голямо. Всеки ден понаминава някой. Има обаче случки, които ти се запечатват в съзнанието за години напред. Например, веднъж в магазина влезе жена, за да ни попита дали предлагаме зебло или продукти от зебло. Това е доста груб и рехав материал, от който се правят чували за съхранение на разни неща (ако си представите чувалите за съхранение на кафе в рекламите). Материалът няма нищо общо с памучните платове, които имахме и използвахме. Даже не си представях от къде ще ѝ намеря зебло, в складовете и магазините, които редовно посещавахме не бях виждала. Дотук добре, но имаше и продължение. Трябвало ѝ, защото иска да реставрира стара кукла. Ок, сигурно е някое плашило мисля си аз и се опитвам да си го визуализирам, за да отговоря максимално полезно докато в съзнанието си прехвърлям градинските секции на големите строителни супермаркети като една добра отправна точка за търсене на миниатюрно количество зебло. И в този момент жената извади куклата на бюрото на Боби (на касата в магазина) от въз стара найлонова торбичка. От куклата започна да пада човешка коса. Жената не се притесни изобщо, даже с радостна изненада заяви, че явно синът ѝ (вече голямо момче) се е опитвал преди време да я реставрира сам. Ние с Боби се гледахме втрещени. Не помня как отказахме реставрацията на това праисторическо сантиментално творение. Обаче все още помня сумрачния следобед, дъждът навън, визуализацията ми на плашило и втрещените ни погледи, които казваха „О, не, не, приберете тази кукла, моля ви!“
