Международен маршрут Е3, да отидеш на море пеш от Ком до Емине … или когато Е-тата са нещо много яко

От Ellie на 2020/08/24 в Истории
0
5

Международен маршрут Е3, да отидеш на море пеш от Ком до Емине … или когато Е-тата са нещо много яко 🙂

Когато го погледнеш цялото, изглежда невъзможно дълго. Тръгваш и минава като миг. Неслучайно приключението Ком-Емине е мечта на много хора, не само моя <3. А да го преминем за 9 дни и една сутрин си беше истинско приключение!

Ето и как го направихме: малко спомени и наистина много малко снимки (снимането с телефон по трасето не е моето нещо, добре, че беше Боби да направи някой друг кадър). Бяхме само двама (две :-)), но за сметка на това постигнахме синхрон за това дълго като километри и предизвикателно по всякакъв начин приключение. А още преди да стартираме имахме силна подкрепа, за която безкрайно благодаря: на Антония Григорова, която постави рекорд през 2017та като първата жена, която скоростно премина по маршрута Ком-Емине, тя прегледа плана ни и ни отдели супер много време, давайки ни безценни съвети. И въоръжени с тях, с един тон багаж в кола, която ни посрещаше веднъж на ден, с всичко що сме прочели и с голяма доза ентусиазъм, тръгнахме на 4ти август в 4:30 сутринта от хижа Ком-нова :-).

Спането на хижа Ком не беше много спане, но все пак. Аз не съм и много по хижите, така че тепърва трябваше да свиквам :-D. По пътя надолу от хижата по асфалта на тръгване Боби беше срещнал няколко диви животни и заключението му беше, че планината е пълна с тях за негово учудване :-D. На съседната хижа (Бобиком) имаше мега бурния и шумен купон, който искрено се зарадвахме, че пропускаме :-). Но все пак преди лягане ходихме да търсим обхват в гората (нещо, което щяхме да правим и следващите 9 дни).

Един от най-вълнуващите моменти е, когато си на връх Ком, вземеш камъче и се чудиш какво ли те очаква идните 600 километра 😉

Това, което съм си прехлупила отпред на пристягането на раницата така небрежно са сандвичи от вчера 🙂

Ден 1: 78.2 км с 2613 метра положителна денивелация, хижа Ком-нова – вр. Ком – хижа Лескова.
Хижите не са любимото ми нещо, нито пък ставането в 4 и 30 сутринта, но пък си струва :-). Не се бях качвала на връх Ком от две години, в тъмното рано сутринта пътеката изглеждаше като сечище. Не го помнех така. Явно напоследък всичко живо сече. И като цяло сечищата са почти навсякъде по трасето и на често. Горе на билото с изненада установих, че след като изкачим вр. Ком, трябва да се обърнем и да слезнем по същата пътека преди разклона за Емине. Някой някъде го беше написал, но бях забравила :-/. И така – първият ден в участъка до прохода Петрохан маркировката се губеше доста сред клековете и ниската растителност. Още свежи и не особено гладни раздавахме сандвичите си за закуска от вчера на бездомните кучета, особено две ни оживяха на сърцето, на прохода Петрохан. Следваше брутална жега ранния следобед нагоре към хижа Тръстеная. А там беше супер, след една супа и сандвич с нови сили тръгнахме за последните 20+ километра за деня. Пристигнахме преди залез, като междувременно се бяхме чули с хижаря 3 пъти, нямаше други освен нас заявили, че ще спят там днес. Оказа се обаче, че изневиделица се появиха още 12тина човека. И така – едва се събрахме. И даже вечеряхме. Хижарят ни сготви мега вкусните картофи и салата, когато с недоумение установи, че не ядем месо. Въпреки шока от външните тоалетни и водата за пиене, която е на извора долу, т.е. трябва да слезнеш в гората, за да си налееш, както и липсата на ток през нощта, защото токът е на генератор и се спира, всъщност си беше супер, даже се изкъпахме с топла вода. Следващият ми шок бяха хъркащите хора, с които тепърва щях да свиквам идните дни :-). Или пък да не успея да свикна. Мисълта, че е нужен само един хъркащ, за да не спят 10 човека все още не ми дава мира, трябва да може да се измисли някакво решение :-).

Снимката по-долу: обикаляме малиновата плантация на излизане от хижа Тръстеная:

Към хижа Лескова по билото преди финала за деня:

Ден 2: 71.96 км с около 2553 метра положителна денивелация: хижа Лескова – хижа Кашана.
Ставането в 4:30 не беше лесно :-), обличането на челник в тъмното – също. Наливането на вода – от извора долу. Надявах се в тъмницата да не съм забравила нещо важно все пак. През нощта не си заредих нищо, за Ком-Емине си трябва голяма power bank (в повечето хижи няма контакти, или има 1 на стая, или пък не работят), особено ако използвате и телефона си постоянно (например, използвахме приложение за телефон OruxMaps със заредена карта на Bulgarian mountains, мега гига полезно, препоръчвам с две ръце, картата е страхотна, а при липсващата маркировка на много места – направо спасителна). Имах зарядно с 4 usb порта за моментите, в които има ток. Моят телефон с постоянното използване на планинската карта ядеше батерия като ламя, батерията падаше напълно по 4 пъти на ден). Ако ставате в 4:30, единствената закуска би била каквото си носите, така че – enjoy и да живеят барчетата Leya, които закусвахме почти през цялото време, а и ядяхме през останалото време. Благодаря на Иван Христанов, който случайно срещнахме още първия ден на гара Лакатник и получихме допълнително барчета – изненада :-). За цялото време две сутрини имахме закуска от филии, за които помолихме от вечерта и един път получихме изненадваща закуска-баница на Кашана, също приготвена от вечерта <3. Ден две е единственият ден, в който срещнахме диво животно (като изключим сърните, мишките и змиите). Беше глиган, на пътеката на слизането от билото след х. Лескова, след дълги участъци с много малини. За разлика от дивите диви животни, крави и коне има много, а покрай тях и доста кучета. Много рядко ми се случва куче да оголва зъби и да ръмжи или пък да ме гони. Но за тези няколко дни ни се случи няколко пъти. На качването на билото от х. Лескова нагоре има някаква каравана до стадото, пазят я няколко неголеми кучета, които бая тичаха и доста ни лаеха. Обикновено виковете помагат. Имаше и едно доста зло куче, пазещо стадо крави на връх Амбарица. За щастие нямахме съществен проблем с тях. Змиите наистина са навсякъде, хубаво е да се внимава. На ден срещахме по няколко. Аз много много не си гледам в краката, но бих препоръчала да се подхожда с по-голямо внимание. Само една (на ден 5) ми заприлича на пепелянка, останалите по-скоро изглеждаха безобидни. За сметка на това пък, въпросната пепелянка беше на връх Ботев, още по тъмно рано сутринта. Единствената причина да я видя е, че бях с челник и по изключение си гледах в краката :-). Чакахме всяка точка, където би могло да има готвена храна с голямо нетърпение, но този ден две нямаше такава. Изядохме си всичко, което си носехме, ама всичко! На прохода Витиня разочарованието беше още по-голямо, защото освен липсата на храна и каквото и да било, установихме че проходът си е едно голямо сметище. Чакахме с нетърпение хижа Кашана (където бяха отишли да ни чакат и Боби и Георги, с двете кучета Рила и Кара и с готвена храна, ура!). Изядох си супата, салатата и десерта за отрицателно време и си взехме сандвичи за утре за обяд :-). Вечеряхме в колата при Кара, която ни следеше внимателно. В колата при Рила беше нетърпимо, тя не престана да лае по кучето пред хижата, което е една дива разкошна овчарка, и тя момиче. Леля Данче ни обяви за пехотинци и каза, че утре в 4:30 ще ни е оставила баница за закуска <3. Сменихме раниците с по-големи (грешка!), щяхме да сме във високото вече и утре вечер планът беше да нямаме съпорт. На снимката по-долу е гледката от билото след Белята поляна рано сутринта, изгревът беше мега як 🙂

Ден 3: хижа Кашана – хижа Ехо: 42 км с 2290 метра положителна денивелация, най-краткия ден.
Този ден наистина срещнахме само един единствен човек, овчар. Билото е мега мега красиво, гледките са просто един път, както и вятърът, който уцелихме от 30 км/ч, който щеше да ни съпътства тук там още 2 дни. На моменти буквално ни местеше, въпреки тежките раници. А мембраните си свалихме чак на обед, толкова беше студено. На места имах de ja vu, като пресякохме трасето на Aurubis mountain fest-а, а голяма част от деня се виждаше коминът на Пирдоп долу в далечината от юг. Освен че нямаше хора, по пътя няма и хижи, освен ако не решиш да слизаш до тях, но не са на пътя и би отнело време (х. Свищи плаз, х. Паскал или х. Вежен). Слизането не ни беше в плановете. Заради вятъра и умората, на х. Ехо светех като лампа (освен че бяхме червени от слънцето и вятъра, усещах и температура, която вечер имах всеки ден). За комфорта на х. Ехо имах предварително ниски очаквания, които в последствие бяха сринати до отрицателни :-). По принцип е хубаво да имаш ниски очаквания :-), така все пак има вероятност да бъдеш изненадан положително. Но не би. На Ехо нямаше вода и каквато и да било приемлива баня, но пък имаше wi-fi :-). Имаше супер много хора, които видимо не бяха обезпокоени от липсата на вода и тоталната липса на хигиена. Буболечките по леглата не знам дали да коментирам, както и факта, че такава хубава гледка може да бъде скрита от стаи без нито един прозорец (надявам се поне тази безпрозоръчната стая да е само една)?! Но имаше едно мега яко коте и още по-яко куче :-). Пробата за спане на хижа Козя стена за съжаление не беше успешна, защото от там ни казаха, че няма места (повечето хижи имат фейсбук страници и при липсата на обхват, но наличие на интернет, комуникацията в месинджър и вайбър си е направо задължителна). Хижарят на Ехо ни увери, че и на Козя стена нямали вода (да бе да) и се учуди защо сме разколебани и не идкаме да стоим при тях?! Ком-Еминейското преживяване нямаше да е пълно, ако не бяхме спали на х. Ехо, явно е трябвало така да стане. Вятърът се чуваше цялата нощ, но все пак тръгнахме в 5 сутринта от хижата, въпреки че силно свистеше. Молех се само за хубаво време.

Гледката от х. Ехо е наистина безкрайно яка:

И котето на х. Ехо. Кучето беше страхотно, не знам как не съм го снимала?!

А гледките от целия преден ден са ей такива:

Връх Вежен:

Ден 4: хижа Ехо – вр Ботев: 50.73 км, около 2800 метра положителна денивелация.
Най-най-красивият ден, гледки, които да ти напълнят очите и душата, особено в частта х. Добрила – вр. Ботев. Но и участъкът от х. Ехо до Беклемето беше супер красиво. За пръв път срещнахме велосипедисти там, които за този участък се налагаше да си носят велосипедите на гръб. На Беклемето за последно видях кучето (която ужасно ми липсваше и щеше да ми липсва още 5 дни още повече), сменихме раниците с бегачески и закусихме и животът изглеждаше далеч по-хубав. Въпреки многото неща, които нося, с тежка-раница е осезаемо по-трудно в сравнение с бегаческата. Мисля да пратя долната снимка на производителя на бегаческата раница Instinct, за да види до какъв предел на препълване би могло да се стигне. За централен Балкан носех и спрей за защита, специално за мечки (смейте се, мечки нямаше!). От много дни следях прогнозата и този ден го даваха да гърми и вали (точно това не искате да се случва, когато ще изкачвате вр. Ботев!). Очакваха ни според хората между 6 и 8 часа по билото от х. Добрила до вр. Ботев, които са само по билото, най-труните и технични участъци за преминаване и съответно най-бавните. За щастие, след обаждане на приятел-бегач-метеоролог (благодаря ти, Стефче!) и преглед на всички станции и приложения с прогнозата за вр. Ботев, с известна доза надежда и оптимизъм решихме да продължим и се изстреляхме към Ботев! На Добрила ядохме най-доброто кашкавал-пане за целия преход (а опитахме бая видове!), което беше и доста солено. Въпреки хладното време си изпихме всички водни запаси докато стигнем Ботев. Тази част наистина е най-красивата от цялото Ком-Емине! Билото е умопомрачително, върховете също, а теренът – доста техничен (има участъци с метални въжета, както и доста камъни). Виждахме дъжда и облака над Сопот, както и малки облаци долу на различни места, имаше и мега яката дъга, пак долу. С учудване установих, че връх Амбарица всъщност се казва връх Васил Левски. Там някъде имаше също стадо крави с куче, което реши, че сме му големи врагове. Звъняхме няколко пъти на туристическата спалня на върха, да попитаме за места и да кажем да ни чакат. Всеки път имах чувството, че будя от сън човека там. Когато се качихме бяха доста учудени да ни видят горе, след по-малко от 5 часа :-). Скоростта драстично се вдига при мисълта за опасност от гръмотевици :-). Да спиш на 2300 надморска височина беше супер. За удобства вече не съм си и мечтала, така че наличието на ябълки и банани горе на върха, както и бисквитена торта бяха екстра бонус. А миенето на зъби отвън на челник, заобиколен от крави и при вятър от 35 км/ч си е бонус спомен, който не си давам :-). Вратата на външната тоалетна горе също не се затваря при такъв вятър, така чена кравите им е било интересно :-). Даже и кафе за идната сутрин ни направиха.

Това е раницата ми на ден 4, заснета на стола в хижа Добрила докато преглеждахме прогнозите за идните часове (не знам колко тежи, но имаше поне 9 килограма, бях мерила раницата си преди обиколката на Мон Блан и тази тук тежеше повече), браво на Instinct за здравия продукт, който са измислили :-).

Това е спреят за мечки (не се смейте!), който носех два от дните в Централен балкан. През останалото време имах малък спрей. Не го ползвахме, и преди не ми се е налагало да използвам спрей, но пък почти винаги на дълги ултри нося.

Ето как следяхме по часове прогнозата, този скрийншот е за ден 5, вр Ботев – хижа Бузлуджа стара.

А ето и гледки от ден 4, най-красивата и трудна част от Ком-Емине-то:

Ден 5: вр. Ботев – хижа Бузлуджа (стара), около 55 км с около 2000 метра положителна денивелация. Вятърът го даваха по билото отново също толкова силен като вчера, около 35 км в час. Но прогнозата за дъжд се беше подобрила драстично и се очакваше само късно следобед да вали. Облечени с почти всичките си дрехи (бях с две долни и две горни мембрани) и ръкавици, върху тениската и късите гащи. Беше мега студено в 5 сутринта там горе. И понеже бяхме с челници и по изключение си гледах в краката, та за пръв път видях въпросната пепелянка (или поже би усойница, след консултация с разбиращ приятел :-)), а не преминах през нея без да разбера. Както всяка сутрин – изгревът си струваше :-). Започнахме да срещаме повече хора от хижа Мазалат нататък. Бяхме там за закуска. След хижа Партизанска песен вече хората бяха страшно много и след дни, в които не си виждал никого, си в лек шок :-). Точно там ни изненадаха (Мария, Косьо, Буба и Пламен), толкова е хубаво да бягаш с компания :-). Чакахме хижа Бузлуджа нова с голямо нетърпение. Там освен че преоткрихме банята с топла вода (лелееее, нямате представа колко яко нещо е топлата вода!), получихме топла сготвена храна от Георги. Изобщо за малко се чувстваш отново човешки. Настаниха ме на горното легло (де жа ву от времето, когато съм била на 4 и пак спях на горното легло), с тази разлика, че на места хижата е направена наистина с размерите на хора на 4-5, добре е да си пазиш главата тук-там :-).

Гледка на слизане от вр. Ботев, преди изгрев, стада с коне.

Ден 6: х. Бузлуджа (стара) – х. Чумерна, 66.46 км с 2424 метра положителна денивелация. Умората започна да си казва думата, събудих се бая подута сутринта, горе-долу по същото време ти тече и кръв от носа, но бързо забравяш тези дребни неща. След хижа Бузлуджа по план се изкачва връх Бедек, за да се мине покрай хижа Младост (от много време си мислех как на Трявна ултра ни отнема половин ден да стигнем от пункт Бузлуджа до пункт Младост, защото трасето обикаля всичко възможно междувременно, а те всъщност са една до друга :-)). Тази нашата сутрин имаше гъста мъгла, което правеше теренът сюрреалистичен. Ветрогенераторните перки на вр. Бедек са много и звучат като кораби на извънземни. Имаше гъста мъгла, до степен да скрива огромните ветрогенератори, до които минава пътеката, само звукът от тях се чуваше, като във филм. Толкова извънземно :-). Трасето в голяма част се засича с това на състезанието Трявна ултра, което ми липсваше тази година изплуваха много спомени. Отново чаках с нетърпение следващата съпорт точка – хижа Чумерна. И хижарите са страхотни и котето и кучето на хижата са много яки. И имахме филийки за следващата сутрин :-). Само прословутия телевизор след Бузлуджа не го видях (а миналата година имам спомен, че си беше там!), пита се, къде, къде изчезна телевизорът?!

Ето как се губеше маркировката, кой да я види така?! 🙂

Ето ни и на х. Чумерна:

И на хижа Чумерна има много яко коте и куче 🙂

Това дърво е малко преди х. Чумерна, но имаше много подобни впечатляващи дървета.

Ден 7: х. Чумерна – гр. Котел 55.44 км с около 1300 метра положителна денивелация. Този ден оцеляхме благодарение на музиката и и храната. Половината от пътя е в гора, еднакви завои и пътека, които се повтарят с часове докато ти се приспи напълно. Единственото разнообразие бяха няколкото коня и магарета, които носеха отрязаните дървета от поредната сеч в района, както и един странен човек, седнал насред нищото преди изворите на Камчия, който си чоплеше петите (наистина това правеше!) :-D. Толкоз интересни срещи за деня. В един момент си хипнотизиран от тази постоянна еднаква пътека :-). Последните 20тина километра до Котел хванахме ниската пътека (по-кратката) покрай реката, която пък е доста чакълеста. Явно от жегата и умората, вече вдигах температура не само след края на деня, а и часове преди финала му. Добре че бяха и филийките с кашкавал, които Руми ни приготви на Чумерна от вечерта, както и микса от 100 running songs, свалени седмица по-рано. Че инак вече беше тежко.

На финала на деня, в Котел:

Ден 8: гр. Котел – Ришки проход, почти 60 километра с около 2000 метра положителна денивелация. Най-точното описание на деня би било: насекоми, трънки и глогинки, чакъл и пак насекоми. На излизането от Котел хванахме лявата пътека, която в момента е доста обрасла с всички видове растения, които имат бодли :-). Дясната май е по-добрата алтернатива. Изглеждахме все едно сме се били с мечки. И двете пътеки се качват на билото. До Върбишки проход имаше участъци с доста насекоми, на рояци, най-вече хапещите мухи. На моменти не просто на рояци, а ни влизат в очите и ушите. Благодарение на съветите на Тони имахме и шапки с мрежа (новата горска мода е това!). На моменти шапките бяха спасителни. Участъкът, известен като „ужасът на Риш“, беше ужас от насекоми, макар че нас преди това ни притесняваха обраслите пътеки. Шапките си свършиха работата на шапки, но останалата видима част от нас беше много нахапана. Пръскането със спрей против насекоми не помогна изобщо, не знам какъв съвет да дам :-). Все пак и „ужасът на Риш“ си е част от преживяването.

В ужаса на насекомите, около Върбишки проход:

А в края на деня, на Ришки проход. Въпросът на снимката е: „Можеш ли да стоиш така, без да се подпираш?“, на този етап отговорът е „Не, разбира се :-D“.

Ден 9: Ришки проход – с. Козичино, около 72 километра или 71.79 км с около 1600 метра положителна денивелация. Участъкът има много равно към края, прах, чакъл, асфалт и ходене по пътя. Вече виждаш морето или си мислиш, че го виждаш и не можеш да повярваш. Вода няма никъде (чешмите са пресъхнали) и постоянната вода от Б., който ни пресрещна на няколко места, както и единия тон диня, който изядох, мен ме спаси :-).

Ниви и поля, прах, асфалт и равняк:

Б. докато ни чака по трасето през последния ден, си намери приятелка и то каква – магарица :-)!

Финал: с. Козичино- Емине последни 39 км и финал на морето на обед <3. Виждахме морето откакто се съмна. Всичко болеше (напълно нормално, едва си обух маратонките) и мисля поне 90% от времето нямах сили и да говоря. Добре, че беше сандвича с кашкавал, който ни приготвиха от вечерта във Вятърната мелница. Можех само да ръмжа, особено на отсечките с чакъл. Най-опасният участък за деня (дали не е и най-опасният като цяло!) е бягането по асфалтовия път (натоварения път за Слънчев бряг), където се бяга около 5 км (ужасно много!) и което ми се стори по-опасно от евентуални гръмотевици на връх Ботев. Имало алтернативна пътека, но била обрасла. Честна дума, ще отида лично да я почистя и острижа тази пътека. Та по този повод тук тичахме с 6:30 минути за километър, което за последни часове ми се стори доста бързо :-D. Това е опасният участък от горското по асфалта, вижда ми се наложително алтернативната пътека да се приведе в ползваем вид:

И на финала 🙂

А това е попълненият паспорт с печати, имаме някои странни пропуски, например в хижа Върбишки проход не искат да сложат печат на никой, който не е отседнал там да спи?! Паспортът ми е много хубав спомен, беше ми подарък от колегите за рождения ден преди две години (заедно с картичка с послание от Дизела :-)) и с заедно с пътеводителя Ком-Емине. Тогава мисълта за Ком-Емине изглеждаше все още като нещо безкрайно далечно и невъзможно <3.

А и за финал забравих да прикача видео от видеорегистратора на колата (от входа на с. Емона Б. караше след нас до финала и го имаме документиран):

Ех това Ком-Емине …

0 Коментара

Добавете коментар

Отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Copyright © 2013. All Rights Reserved.