„Една чанта“ спомени от 2017та или какво направих миналото лято

От Ellie на 2018/03/15 в Разни места
0
2

Да имаш стартъп (на 9 години вече не знам дали се води стартъп) е като да минаваш по един маратон на ден – емоционално и физически усещането и умората са доста подобни, а именно: през цялото време се налага да бързаш, имаш cut off времена за какво ли не, демек deadlines, спането е супер малко, имаш настина доста задачи, някои от които наистина можеш да свършиш само ти, няма как нещо да почака, та нали ще изпуснеш cut off-а и ще се самодискварифицираш. Доста си уморен понякога и някои усилия ти костват титанично количество воля, като след 30-тия километър. Често се питаш на ум или на глас въпроси от сорта на: „какво правя тук?“, „къде съм тръгнал?“ и „къде си мисля, че отивам?“, все въпроси, които си задаваш на n-ти километър. И знаеш освен това, че сам си си го причинил :-).

Едва ли мога да го опиша с думи, усещането е като да си прехвърляш задачи от task manager-а със седмици всеки ден, не защото не ти се вършат, а защото въпреки, че не се спираш, просто не можеш да стигнеш до тях. В общи линии комбинация от воля плюс инат в особени размери е решението, на ежедневна база. И продължавам да се изненадвам понякога :-). Само дето накрая медал няма и никой не разбира какво си свършил, само ти си знаеш. Но пак си доволен :-). Със завършен маратон можеш да се похвалиш с някое селфи , ако си на кеф :-). Алтернативното селфи в края на 14-16 часов работен ден, заспал над имейла на някой труден клиент или над/под/върху клавиатурата докато кликаш във фотошоп не би било много ползотворно за социалния ти живот :-). Но иначе емоциите са едно към едно. Тренираш яко за воля и инат нон стоп :-).

И когато за пръв път от години имаш някакви часове на седмица, в които може да си навън, часовете се усещат като седмици. Искаш да ги запълниш със спомени, шепи с спомени или направо с кофи :-), от онези, които те държат дълго. И много ти се иска да можеш избягаш от всичко. Поне за няколко часа. Никога не знаеш дали е затишие пред буря или затишие след буря, но трябва да се радваш на всеки момент, който не е „буря“ 🙂 и да го използваш по предназначение. Всяка година когато погледна назад си мисля, че е била много трудна, но 2016та (по-миналата) беше най-най-трудната изобщо. Освен дългия работен ден и често 6+ дневна седмица, понякога и повече, беше поредна година с ходене по болници, опити за поддържане на надеждата до последно, постоянни тревоги и загуба на майка ми точно на Бъдни вечер. Не можеше да е по-трудно, не можеше да е по-мъчително, беше самото дъно на физическото и емоционалното изтощение. Всички останали проблеми, макар далеч по-маловажни вече ми бяха в повече. А седмица по-късно беше 2017та и трябваше да се съвзема. Никога нямаше да съм съвсем същата, но не трябваше да се предавам, трябваше да се съвзема тихомълком, без да имам време да спра и за минута или да показвам, че ми е трудно. Без да отсъствам от нищо, трябваше да не спирам и да продължавам, въпреки всичко. Задачите си ме чакаха и бързането трябваше да продължи по същия начин, а аз имах нужда просто да избягам от всичко и всички. И когато избягването за дни не е възможно, часовете вършат чудесна работа. Така се записах на едно, после на друго и така на много други планински състезания :-). И така избягвам от всичко за по няколко часа.

И това ме спаси :-). И километрите вече имаха съвсем друго измерение и значение. Всеки носеше хубав спомен. Денивелацията също. Учудвам се всеки път, когато се накарам да стана в 4 сутринта, за да закуся и да тръгна нанякъде, при положение, че по принцип в толкова си лягам :-). Толкова е вълнуващо да чакаш с нетърпение всеки следващ пункт. А храната по пунктовете колко е вкусна, най-вкусната храна на света. После по цяла седмица търсиш праскови, които да са тооооолкова вкусни като онези от пункта на 50ти километър, ама не можеш да намериш :-). Или си мечтаеш за ей онова грозде. Понякога и супа … Малко по малко, предизвикателство след предизвикателство. Съботен спомен след съботен спомен. Вече нося номер и половина по-големи обувки спрямо началото (съвсем сериозно!), краката ти стават като на Билбо Бегинс и пак не ти прави впечатление :-D, такива разни неща.

Събирах си стартовите номера в една кутия от обувки (любими обувки, не какви да е!). Кутията се понапълни. Опитвам се да не трупам неща, а сърце на ми дава да изхвърля спомен, камо ли пък стартов номер. Реших, че трябва да се направи нещо от тях. И понеже винаги съм била фен на Zona Urbana им ги занесох. Подбрахме тези, които бяха от един и същи материал (стартовите номерата могат да бъдат направени от поне от 4 вида различен материал, с различна дебелина и структура) и избрахме коя да е чантата. И така стана тя :-). Една чанта, направена от хубавите спомени:

А по-надолу и няколко телефонни снимки от миналото лято, за да не е без хич :-).

Първата ми цяла Обиколка на Витоша: кал и много часове дъжд от ранни зори (98.5 км):

Връх Руен (Осогово рън), гледките са един път! Ценни съвети: изкачването е много дълго, ще сте благодарни ако сте си взели щеки. Два клона с подходящи размери пак вършат работа, но налични такива има преди отбивката на хижа Осогово, нагоре са храсти. Лятото е страшна жега, колкото и слънцезащитен крем да ползвате, все ще е малко – очаквайте поне 3 тона по-различен цвят на кожата, ако използвате фактор 50. За по-малко не помисляйте. Шапка най-добре, като за разходка в Сахара. И вода непременно. И тя няма да ви стигне. Ще се радвате на умопомрачителни циркуси, много крави и коне по трасето (планината е оградена с електрически пастири, които да ги пазят), не са диви всичките тези коне и крави! Много синьо небе, много зелена планина.

Пирин е ръбат, див и красив, и пълен с крави :-), и те са супер красиви – бежово/оранжеви, като от приказка. Та, на хижа Пирин котката Лиза (на 42-ри километър от 70) посреща всички с радост – социална и гушлива!

Стара планина е чудна и лято и есен – трънлива, леко бодлива и от север – много папратлива :-D. Папратливи поляни навред. Събирах спомени от 76 километра и 12 часа красоти.

И гледка към Сливен, от южната част на Стара планина:

Рила няма да я коментирам, само да не те вали и гърми там, че си е страшничко.

А Родопите е добре да имате силно звънче, много мечки имало там, освен къпини, малини и гъби. Тук-таме ако е кално, се намират следи от мечи лапи…

Други ценни съвети: така и така много вали, добре е всичко което ползвате да е водоустойчиво: телефон, челник, часовник, яке, ще сте им вечно признателни.

Хубаво е да ходиш на лов за хубави спомени от време на време. Спомените топлят много, особено в студените дни <3.

0 Коментара

Добавете коментар

Отговор

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

Copyright © 2013. All Rights Reserved.