Ето я и тазседмичната доза спомени <3
Епизод 7: Въпроси всякакви
Въпроси всякакви си казвам аз, когато чуя жизнерадостни реплики от клиенти от сорта на: „Ауууу! Много хубаво тука де! С таз декорация ми решавате проблема с мисленето за всичко!“ Хубаво е да знаеш, че има някаква полза от действията ти. Или „Извинете, канела насипно продавате ли?“, последвано от „Това са чайове, нали?“, „А дали случайно са ви останали два билета за постановката в събота?“
Епизод 8: Битово-романтични
Събота срещу неделя е, 3-ти декември 2011-та година. Рязко е застудяло последните няколко часа, температурите навън гонят минус 15 градуса. На път за работа все още е било поносимите минус 5 градуса и съм имала чувството, че съм на разходка просто в студен зимен ден, но сега съм напълно уверена, че когато излезем навън и понечим да се приберем към къщи по пътя ще се натъкнем на поне една полярна мечка. Климатикът на ателието не работи на под минус 5 градуса, защото сме взели от бюджетния вариант. В тоз най-възможно подходящ ден получихме пратка – нов резервен мотор за моята любима вентилаторна печка, известна още като печката-духалка. Ще кажете – тази се занимава с пълни глупости и тези печки струват само около 10 лева. И двете твърдения са напълно верни, но ако сте имали уред така близък до сърцето си, ще ме разберете.
На една от първите ни Коледи заедно Боби (години, години преди това), той ме попита какво искам за Коледа, а аз отговорих „Нещо за душата”. Получих най-романтичния подарък за човек, на когото винаги му е студено – печка-духалка Rowenta, сива и леко закръглена. Вълшебна! Е, десетина години по-късно изгоря термостатът и после моторът. Не можех да си представя с лека ръка да заменя тази безценна вещ и се обадих в официалния сервиз, за да поръчам мотор. Бях я вече разглобила. Останах във възторг като ми отговориха, че могат да ми го доставят. На път за офиса се бях сдобила с термостат от Щайнбергер (любим магазин за тези, които ще ме разберат). В пристъп на еуфория и крайна необходимост, която може да породи такъв екстремно студен момент и с поялник в ръка, фиксирах новите части на местата, където реших, че трябва. Е, местата не бяха съвсем точни, защото помня, че се наложи да си помагам с пружинка от шивашка ножица клъцка, известна още и като кръцка, която падна жертва за каузата. Сигурна съм, че и на нея не ѝ беше съвсем там мястото, но за всеобщо учудване печката тръгна и си работи така в квазимодо режим и с пружинката от клъцката още 2-3 години. За протокола, а и също така за мое и всеобщо учудване, в тази си конфигурация печката не е предизвиквала пожари и битови бедствия идните години докато не дойде моментът на нейното безвъзвратно и окончателно пенсиониране в офиса на следващата ни компания „Oliver Wicks“. Тогава все пак я сменихме с нова, за по-голяма безопасност.
Епизод 9: Дезодорант Fa
Навън е топло, от по-топлите пролетно-летни дни, в оито слънцето е започнало да залязва осезаемо по-късно. Любим момент. Работя по индивидуални поръчки и се радвам на дневната светлина докато смятам квадрати, частите за одеялата и намествам апликациите по тях. Принтирала съм изображение на поръчано от клиент детско одеяло, закачила съм принтираната поръчка на корковата дъска пред машината (пред всяка машина си бях закачила коркова дъска и имах принтирана визуализация на всяка поръчката, по която текущо работех). Работя и гледам втренчено частите на детското одеяло докато го сглобявам, да не взема да объркам и да сложа някоя част с апликирана жаба на мястото на очаквания апликиран таралеж. Направили сме си мега импровизирани пердета от един от старите ни платове в цвят екрю, който нямаше да използваме, защото ни бяха продали плат, който не беше 100% памук. Машините са пред прозорците, а между тях стоят плътно един до друг шкафове с материали, ширити, панделки и копчета. Слушам си на безжичните слушалки TED лекции (тогава все още нямаше аудио книги). Боби работи на бюрото в другата част на стаята, някъде около чувалите със силиконов пълнеж за кукли и пълнежите за възглавници. В един момент на прозореца до мен се чува силно „ДАН!“ За миг подскочих. Но продължих да си работя. След малко пак „ДАН!, ДАН!“ Оф, какво става пък сега, помислихме си ние! Обуваме се набързо, слизаме долу, разбира се стъпвам накриво, почти се пребивам, а долу ме гледа от упор една леля с дезодорант Fa в ръка. Да, дезодорант Fa! Боби я пита „Какво става, госпожо?!“ Отговорът беше еднозначен и необорим: „Търся баща ви, Емил Димитров!“
За протокола, не познаваме човек с такова име, никой от нас не е с фамилно име Димитров, нямаме бащи на име Емил, наемателят ни също не е с фамилно име Димитров и на бас се хващам, че баща му не е Емил. Съмнява ме и адвокатите-наематели преди нас да са си били близки с човек, който не успява да си служи с домофон. В този момент, тя някак си все още не осъзнала, че до сега е тропала именно на нас, се обърна и продължи да замеря прозореца ни с този мити дезодорант. Спогледахме се пак и след мигновената диагноза „Айде, поредния луд!“, казахме на жената, че ако продължава в същия дух, ще се наложи да повикаме полиция. Това някак си я мотивира да продължи да търси Емил Димитров някъде другаде.
