Епизод 10: Дантелата
Не знам дали сте се опитвали някога да намерите един и същи материал, с еднакъв вид и качество в по-големи количества, няколко пъти подред. Е, това на моменти е детективска мисия. Повечето кинкалерии например едно време преди 10тина години нямаха онлайн магазини, камо ли пък снимани неща. Всичко се гледаше на място и ако не ти се ходи часове до мястото, където се продава, направо си оставаш без. Можете да си представите еуфорията ми, когато установих, че Binovri (хората, които години ни намираха всякакви шивашки материали като копчета, ципове и точно много важно еди какви си катарами за чанти), могат да ни доставят цели макари от по няколко стотин метра от една конкретна памучна дантела в екрю, която използвах за много от артикулите ни. Плетката много ми харесваше, бях и свикнала с нея до степен, до която не исках да работя с друга. А когато Ирена Анастасова ни поръча да облечем почти цял тираж от нейната готварска книга, вече наистина беше наложително да поддържаме едни и същи материали дългосрочно. Проектът ми беше много любим, а и ние се сдобихме с едно копие от книгата, на което също направихме текстилна опаковка, надписано за нас, което си пазя до ден днешен.
Епизод 11: Пикадили точки
Имали сме много крайни моменти. Но мисля, че самото дъно сме стигали на два пъти. Първият път беше, когато бяхме изразходвали всички средства за материали и наеми, още от самото начало и разгледах брошурата на тогавашния магазин Пикадили, който предлагаше и продукти само с бонус точки. Години наред си бяхме пазарували хранителни продукти от там на седмичните ни пазарувания, а след като отбелязахме щателно всички предлагани бонус продукти, които правят смисъл, като например консерви, маслини и сухари, отидохме в магазина им, който тогава беше на ул. Ангел Кънчев и си купихме само безплатните бонус продукти със събраните през годините точки. Понеже това беше самото дъно, после нещата се пооправиха.
Епизод 12: Отложеният старт или най-важната функция за нас по онова време
В онези първи години на предприемачески усилия използвахме много уреди, почти не готвихме в къщи, но пък на всеки уред, който притежавахме използвахме отложения старт (уредът печелеше по точки, ако опцията за задаване на отложен старт достига 24 часа). Например, прибираш се вечер и простираш пералнята, която си пуснал с отложен старт вчера вечерта или тази пък сутрин, така че дрехите да не престояват мокри в нея цял ден (особено ако е студено), а да са току-що изпрани като си дойдеш. Или ако не ти е ден за точна математика, поне да са престояли само 2 часа в пералнята преди да ги простреш, а не 12. Единствено ставаше проблем зимата, защото пералнята беше на единственото възможно за нея място в миниатюрния и недобре разпределен апартамент, който обитавахме – остъклен балкон и зимата се налагаше да ѝ пускаме печка за да работи (не се шегувам!). В противен случай се оплакваше, че е твърде студено и програмата спираше :-).
Хлебопекарната (безценен на онзи етап от живота ни уред), пускахме вечер с отложен старт, така че хлябът да е готов, когато звънне алармата на часовника сутринта. Бонусът е, че миризмата на току-що изпечен хляб ти помага да станеш по-ефективно от всяка позната аларма, независимо дали си спал 4 – 5 или колко изобщо часа. Ставате с усмивка и вадите хляба, докато се опитвате да си спомните къде се намирате, кой ден е днес, колко време имате преди да трябва да излезете и какви спешни поръчки имате за днес. И така, блажено събирайки мислите си, мажете едни бързи филийки за обяд, слагате ги в кутията за обяд с нарисувана на нея лисица и това някак си ви зарежда за всичко. Понякога кутиите за обяд носят повече спомени от толкова много други вещи. По това време започнахме да използваме и тогавашния писък на домакинството, crock-pot-а (тенджера за бавно готвене). Беше хит онези години! А на мен ми изглеждаше още по-велико нещо, та нали имаше и отложен старт! Слагаш яхнията със зеленчуци сутрин набързо, настройваш я кога да започне да готви, на каква степен и колко време, а ти се прибираш по никое време и те чакат топли сготвени зеленчуци. Сега, години по-късно керамиката от crock-pot-а я ползвам за печене на хляб с квас (новият хит в ежедневието ни) и с умиление си спомням за времената, в които хлябът беше само със суха мая и само от хлебопекарната и през ум не ми е минавало да се притеснявам от използването на мая. Но традицията е традиция и от домашния хляб по-уютно нещо няма <3.
И котката ни тогава беше в режим отложен старт, винаги ще съм й благодарна за това. Оставяхме ѝ храната на веднъж, а тя я ядеше през целия ден и даже си оставяше и за вечеря.
Епизод 14: Инвентарът
Записала съм си датата 5-ти декември 2011 г. като паметна. Имали сме магазин от началото на 2010-та и същият този ден за пръв път някои е влезнал в магазина и се е усъмнил, че лампите ни са инвентар и може би не ги продаваме. Почти всеки ден за тези почти две години хората се бяха опитвали да си купят от нас лампи. На моменти съм се притеснявала, че не става достатъчно ясно, че магазинът ни е за домашен текстил, а не е за осветителни тела например. Явно сме имали повече от стандартния брой осветителни тела, за да предизвикваме този всеобщ смут. Мислехме си, че ако магазинът е светъл, което ни изглеждаше особено важно, няма да изглежда като тъмна и тиха пещера, в която хората се притесняват да влизат, защото се чудят дали е затворено или не и се чувстват като обект-натрапник, в който почти полуделият от скука продавач впива недоверчив поглед още с влизането докато тихо си помрънква „добър ден“. Ако е в настроение де. Можете да си представите добре тази сцена, предполагам: с години не-ремонтиран магазин, две лампи горе на тавана, задължително крушки-тръби като в училище или в канцеларията на някоя държавна институция, едната неработеща отдавна, почерняла. Вътре целодневно и целогодишно е сумрак и на всичкото отгоре е и пълна тишина … и някак си те е страх да влезеш. Ние искахме да сме възможно най-далече точно от това усещане, затова имахме доста осветителни тела, макар и най-бюджетните такива, тогава купени от Como, за между 5 и 15 лева бройката, ИКЕА още не ни беше завладяла по онова време. Редовно обяснявахме на хората, които искаха да си купят лампите, че много бихме се радвали да им помогнем и да им продадем лампи, но за съжаление и ние по някакъв начин трябва да си осветяваме и ги пращахме към Como. От време на време се питахме, дали не сбъркахме като го направихме толкова светъл тоя магазин, може би щеше да става по-ясно, че не продаваме лампи.
