Епизод 95: Първата фото сесия
Първата фото сесия в София правихме в ателието на познат фотограф. Носехме си стар очукан и олющен щендер с всички подредени костюми по ред на заснемане, с аксесоари и обувки към тях. Колата, за сметка на това беше препълнена с костюми и ценни неща и за всеки случай, за да избегнем нежелан инцидент я оставихме за през нощта на платения паркинг под НДК.
В деня на фото сесията моделът ни беше болен и блед като платно. Заведох го на фризьор и гримьор, опитах се да им обясня какво искам от тях. Жената ме увери, че е гримирала много пъти за фото сесия и знае какво прави, след което ме отпрати да се върна след половин час. Когато се върнах, моделът ми беше станал някак си още по-блед и бих казала с нездрав жълт цвят. Стана ми лошо и започнах да мисля как точно ще му оправям после този цвят.
Предните ден-два установихме, че ни трябват множество обувки, защото (о, изненада!) всички хора, които снимаме носят доста различни номера обувки. А не всеки цвят и модел обувка е подходящ за всеки цвят костюм. Част от обувките, с които се сдобихме, бяха с доста ниско качество, защото мисълта ни беше, че така и така не ги продаваме, а мога да позалича някои неща по тях във Photoshop при обработката на изображенията и някак си няма да се набиват на очи.
Разбира се, не бяхме преценили, че дори и да са с лошо качество, поне видът обувка трябва да отговаря поне малко на стандартите на клиентите ни. Те носят модели обувки като oxford (при които частта, на която са поставени връзките е зашита под основната част на обувката, най-буквално казано), носят monks (обувки с катарами) или супер мега фенси wholecuts (обувка, изработена от едно единствено парче кожа). В бюджетните магазини в София не разполагат с такива модели, ама хич. Е, и в небюджетните магазини не разполагаха, даже и не бяха чували за тях. Нямаше време за онлайн поръчки. Тук се носи и продава само вариант Derby (частта, на която са поставени връзките е зашита върху основната част на обувките най-общо казано). Намерихме някакви приличащи на нещо обувки. В един от магазините попаднахме на жена, която пишеше фактура най-вероятно за втори път в живота си (знаеше все пак къде е кочанът за фактури, предположих, че някога преди го е виждала и е имало и първи опит). Написа ни фактура с поне 5 грешки в реквизитите. Боби беше преименуван на Бобослав, фамилията му вече не помня каква беше, сумата не отговаряше на това, което платихме, защото жената не можеше да смята ДДС на некръгли числа, адресът беше сбъркан, името на фирмата също, май все пак булстатът го уцели. Изобщо не знам как сме я осчетоводили после тази фактура. В онзи момент, в който просто искахме да имаме нови и горе-долу прилични кадри даже и не подозирах, че дълги години по-късно все още ще използваме някои от същите обувки за някои снимки, а клиенти щяха да ни питат постоянно онези там обувки от къде са. Аз щях да им казвам, че нямам никаква представа и че е било много отдавна, просто защото не мога да им кажа, че са марка Mat Star например :-). Чак 6-7 години по-късно щяхме да изработваме и предлагаме наши обувки, такива за каквито сме си мечтали, произведени от малка фамилна Португалска компания – супер красиви и неочаквано удобни. Но това после.
Първата фото сесия имаше и други предизвикателства – аксесоарите си ги шихме ние, тук няма как да се намерят копринени кърпички с хубави мотиви на малки животни и цветя, които се виждаха като аксесоари по лъскавите снимките на европейските компании за мъжка мода. Години по-късно още се чудя как сме ги скалъпили тези стайлинги, че да има все пак някакви прилични кадри и да не изглежда, че сме ги снимали някъде в ранната демокрация или в далечния Изток.
Но научихме много неща. Още от следващия месец имахме поръчани светкавици, бяхме разместили бюрата още в стаята-шивашко ателие на ул. Шишман, в което шиехме нещата на „100 овце“ и бяхме тествали различни обективи и апарати, за да решим кой ще наемаме за всяка следваща фото сесия. И години наред наемахме фото апарат за всяка сесия. Само можете да се опитате да си представите установката и атмосферата на първите ни опити. Добре, че не е можело да се видя отстрани.
Епизод 96: Голямото търсене на офис и голямото местене
Търсенето на офис в центъра на София е свързано с множество незабравими преживявания, интересни огледи на всичко, което се оказва в последствие склад, мазе, таван и наистина какво ли не напълно неподходящо за офис помещение и завиране във всеки също толкова неподходящ вход. Може би в днешно време е по-цивилизовано, но преди 10-тина години не беше. Повечето сгради имат, разбира се, бабешко усещане, все пак са стари сгради, а не офис такива в центъра на града.
И този път търсенето на офис под наем не мина без своите попадения и интересни моменти. Мръсни, миришещи и запуснати места, които брокерите се опитваха да опишат като „аристократични“, ако са в полу-окаяно състояние за основен ремонт, но инак ако се вложи много време и усилия имат потенциал (най-малкото са в центъра, на комуникативно място!). По онова време (2012-2013 г.) един имот беше описван като луксозен, ако е поне малко ремонтиран, дори и това да означаваше, че има само сложен какъв да е теракот. За трети път търсехме работно място под наем и не ставаше по-лесно.
Направихме два опита да наемем офис. Всеки път така ставаше, правим по два опита и на третия успяваме за нещо да се договорим. Първият път ни се обадиха да ни кажат, че искат да заверим договора нотариално, те щели да платят, след няколко часа и няколко разговора бяха размислили и искаха ние да платим най-добре целия нотариус и да купим климатици, за които да им удържим по 100 лева след време, евентуално, но най-добре не. Вторият опит не помня за какво място беше, но беше нещо аналогично.
Имаше просто убийствени места, както винаги. До едно време гледането на обяви е интересно, после просто знаеш наизуст във всеки вход какво има и за какъв месечен наем се предлага. Предлагането е разнообразно: офис в сграда с надраскани входове, такъв в сграда, воняща на котки. Друг със супер creepy съседи. Или пък очевидно не достатъчно сейф. Или пък офис на последен етаж, без асансьор. Опитвахме си да си представим как точно ще носим всяка седмица нагоре-надолу по етажите 20-30 килограмовите топове с платове, които куриерите ни стоварваха пред сградата на булеварда с години. И големите кутии с костюми в края на всеки работен ден също трябваше да носим по етажите, само че надолу. Не си го представяхме как ще стане. Трудно намерихме нещо, което да изглежда подходящо. Имаше един офис например, в който банята или по-точно тоалетната се достъпваха директно и единствено от общата стая, като тоалетната е монтирана като на някакъв пиедестал с поне три стъпала нагоре и е решена в тюркоазено зелено, наподобяваща трон, на който да се възкачиш. Още пазя снимков материал на този епичен обект! Не искам и да си представям инженерните предизвикателства, които са довели до това иновативно решение тип трон. Ходихме на огледи цялото лято на 2013-та година. След месеци обикаляне на всички обекти в центъра, Боби отново виждаше табелите по прозорците, гласящи „под наем“ само с периферното си зрение, почти нямаше улица, на която да не сме правили оглед. А аз понеже не разполагах с такова набито наемателско око, помнех наизуст цената и квадратурата на всеки имот и можех да ходя по улицата и да цитирам: 120 квадрата – 1000 евро, с мухъл, или 110 квадрата – 850 евро, мирише, и така нататък, и така нататък.
Имахме късмет, че намалиха цената на мястото, което в крайна сметка взехме и ни излезе в търсенията на имот.бг в целевия ни бюджет дни преди да го наемем. Това беше и поредният ни опит да наемем офис, след като предните пъти все някой се отказваше рязко от сделката.
По този повод търсенето винаги ни е отнемало месеци. Затова когато намерихме мястото в офис сграда на достатъчно централно място, не можехме да му се нарадваме.
Радостта ни от това, че вече ще имаме нормален офис, а няма да разнасяме костюми в тесните помещения между заемащата цяла стая маса за кроене на одеяла, топовете платове и машините не беше помрачена и за миг от спирането на тока в новия ни офис, което се случи буквално 20 минути след като пренесохме и последния кашон в него. Не знам защо, но винаги местата, които наемаме се оказват места, на които фирмите преди нас или са избягали, или фалирали, но винаги ги търси съдия изпълнител и никога не са платени сметките. И тук не липсваше дежурната залепена призовка към предните наематели на входната врата. А да, и партидите никога не бяха наред.
Местенето този път беше като никое друго. Включваше около 3 тона багаж. Наистина са толкова, бяхме ги смятали. Събираха в себе си платовете за костюми, останалите платове за домашния текстил от магазина, машините ни, останалите мебелите и куп безумни неща. Имахме огромна маса за кроене и шиене на одеяла, от супер тежко ПДЧ, чисто бяла, на две нива. Тя едва влезе в ателието на ул. Шишман, наложи се да ѝ режат единия крак от конструкцията. Е, в новия офис я местехме от стая в стая, като единият път да за я преместим трябваше да разглобим прозореца и да я вкараме през балкона. Та, опаковахме и фолирахме всичко в продължение на повече от денонощие. Съвестта ме гризеше само като си помисля колко опаковъчен материал съм използвала. Вечерта на 30-тя час срязахме крака на масата отново, пратихме последните пратки за деня от стария офис/ателие и тръгнахме с колелата към къщи, натоварени с багаж от всички страни, нарамили по 2-3 раници, така че не можех за нищо на света да запазя равновесие. Замъкнахме си колелата в къщи на четвъртия етаж и си легнахме. Сутринта бяхме извикали фирма, която да помага с местенето. Стана учудващо бързо. Само няколко курса. Първите тон и половина ги бяхме натоварили за 45 минути. В 8:45 вече товарехме втория курс. Тъкмо на обяд щяхме да посрещнем за последно куриерът на TNT на стария адрес, където си бяхме оставили пратките за деня.
Върнахме се в стария офис, прибрахме последните останали ценности: една кофа, топ хартия, един останал райд против хлебарки и две енергоспестяващи крушки (имам някъде снимка, затова ги помня с такава точност :-)). А, и един суитчър :-). Дадохме пратките на куриерите. Платихме тока. И така, горди, мръсни, потни и леко изтощени изядохме по едно телешко варено отсреща в Супа Стар (все още ядях месо и не подозирах, че след година и половина ще изям последната си филия с пастет евър). Супите на ул. Шишман щяха да ми липсват. Заедно с кофата пълна с останалите ни ценности си направихме селфи и се запътихме към новия ни офис на бул. Христо Ботев. Разопаковахме пренесените така чевръсто 3 тона багаж цели две денонощия като междувременно подреждахме нещата някак си. Напълнихме повече от два контейнера за разделни отпадъци с опаковъчния материал от пренасянето. Нямам много други спомени, освен, че ме болеше всичко, вероятно и Боби го е боляло, и че по едно време заспах на заседателната маса в новия офис докато чакахме куриерът, който бяхме заявили за 10 сутринта на следващия ден да вземе измерените и опаковани през нощта пратки, кой знае за чия сватба сме бързали. Имахме работна среща в 16:00. Ходихме за витошки/кренвиршки от пекарната долу на бул. Христо Ботев, от която си бях купувала преди много години закуски, когато работех в компанията на маркетингови проучвания и офисът беше на две преки, както и когато работех в Орбител, също на две преки в сградата на КНСБ. Отново ме беше налегнала работната носталгия. Бях стигнала до заключението, че всички работни пътища винаги са водели към бул. Христо Ботев.
Оставаше срещата със стария наемодател и да върнем ключовете, за да се приключи и този етап. Трябваше само да платим сметката за парното на ул. Шишман на път за срещата, а там разбира се имаше проблем с партидите. Накрая обмених последните 40 евро, останали от пътуването до изложението и победоносно платихме последната сметка за парно, не знам защо и картите ни не работеха. Действието се развиваше в един спарен офис на Спиди/Изипей и всичко възможно в комбинация с интернет кафе на ул. Гладстон, от където имаме различни покъртителни истории от следващите години.
