Епизод 65: Ул. Стефан Караджа
И до сега изпитвам дежа вю, когато ходя по ул. Раковски и приближа ъгъла с ул. Стефан Караджа, въпреки многото изминали години. Все понечвам да завия надясно, все едно годината е 2010-та.
Съседите ни бяха касата на Сатиричния театър и магазин за ризи Villis. От охраната на Сатиричния театър ме наричаха „агънце“, а с дамите на касата, както и с жената, която продаваше в магазина за ризи на Villis някак си си бяхме станали безмълвно близки, без да имаме време да си говорим изобщо. За тези 2 години и половина, в които имахме магазин и всяка вечер с вълнение наблюдавахме ентусиазма на хората преди старта на постановката, успяхме да отидем на театър един единствен път. И си купих няколко ризи от съседите от Villis, които наистина ми бяха удобни.
Епизод 68: Трудова медицина
За да отговаряш на изискванията за трудова медицина трябва да наемеш фирма за трудова медицина, с абонамент на годишна база. Те идват и правят различни замервания. При нас беше лесно в магазина, носехме отговорност само за себе си. Въпреки това с нивото на прах и като допълнение – с тока в магазина, който целият вървеше само по един единствен кабел върху най-горните рафтове, леко се притеснявахме от доклада и препоръките, които ще ни напишат за работното място. Въпреки големите ни усилия, малкото ни познания за това какво е задължително за търговски обект и работно място си бяха казали думата и в старата сграда в центъра на София, обектът с един единствен работещ контакт, демек нашия магазин, се беше озовал с лампи, озвучаване, отопление захранване на няколко машини, професионална ютия, компютри … през един единствен кабел, който така невинно преминаваше по цялата височина на магазина над най-горните лавици. Човекът дойде, с покъртителни златни маратонки. И както се очакваше, пожела да види какво става с кабелите там горе. Замери осветлението, връчихме му една много скърцащата стълба от ремонта (не беше нарочно, това беше единствената ни стълба за достигане до тавана на магазина, който си беше доста висок). Стълбата се клатеше потресаващо и скърцаше също толкова зле още преди да си понечил да стъпиш отгоре ѝ. Стъпил на нея и след известно скърцане и колебание, стъпало нагоре и стъпало надолу, човекът се отказа да проверява. Отдъхнахме си. Останахме с препоръка да увеличим броя на лампите и интензитета им (хахахха), защото било по-тъмно от целевото за работното пространство в задната част на магазина?! А магазинът беше пълен с лампи! За сметка на това критериите за максимално допустимо ниво на запращяване ги покривахме за наше огромно учудване.
В следващата ни компания вече трудовата медицина я възприемахме като отговорност, защото трябва да е светло за всички, които работят при нас. Имаше лампи на всяко бюро и заедно с милионите халогенни лампи по тавана, като цяло отговаряхме на всички възможни критерии :-).
Епизод 69: Практикер за всеки повод
В пристъп на отчаяние най-често се ходи до Практикер или алтернативна на него верига, независимо какво ти трябва. Например, може да ти трябва повече удобство в миниатюрното работно пространство, защото нещата вече ти падат на главата докато работиш и ако не си сложиш днес една-две лавици ще полудееш. Или защото трябва да измайсторите мини модел на легло, който да заснемете, обработите и да изглежда като голямо такова … днес. Каквото и да е, все в Практикер се ходи. Събота вечер, неделя, късно, или пък през седмицата – влачиш крепежни елементи, плоскости, стиропори, ленти и нощта е пред теб, защото е всеизвестно, че денят може да стане два пъти по-дълъг, ако си буден два пъти повече време. А в малките часове на деня гледаш с влюбени очи кадъра, който си постигнал или работата, който си свършил и ти олеква едно такова на душата, че все пак това, което ти е тежало, вече е свършено. В такава ситуация сме попадали множество пъти. Първите месеци след отварянето на магазина почти всяка вечер доковавахме, сглобявахме и измисляхме по някой рафт или лавица. По наше мнение, не шумяхме твърде много, макар че от време на време се случваше да идват съседи да ни питат дали знаят кой ремонтира наоколо всяка нощ. А ние клатехме отрицателно глава и бяхме благодарни, че имаме мазе, в което можем да скрием плоскостите и крепежните елементи :-).
Епизод 70: „Вземи ме и ме обичай“
На няколко пъти правихме играчки, опаковани и с послания, закачени на тях, които закачахме по дърветата в Борисовата градина, в парка пред църквата „Св. Седмочисленици“ или в друг парк/градина. Надписът най-често беше нещо от сорта на „Вземи ме и ме обичай“, придружен с обяснение кои сме ние и какво е това опакованото нещо, което си намерил и следователно е вече твое, за да го обичаш. Най-често слагахме картонен етикет с обяснения, че това е подарък, за който си го намери пръв. Или за когото пръв се престраши да го вземе. А подаръкът беше играчка от плат в различна форма. Гледахме да ги закачим по дърветата при хубаво време, на видими места и при малка перспектива за валежи през идните дни. Имаше случаи, в които хората намерили играчките първи, идваха до магазина, за да ни попитат дали сме сигурни, че им ги подаряваме. А друг път ни пишеха и ни пращаха снимки на спящите си бебета с наша играчка до тях, която са намерили преди време в парка и са я взели, за да я обичат.
Един ден получих от клиент този имейл, който ми напълни душата за години напред (беше придружен от снимка на бебе, спящо до моя играчка):
„Здравейте,
Пращам ви две снимки на рибката, която намерих миналото лято в градинката на ъгъла на ул. Раковска и Графа.
Ето така си живее щастливо днес рибката и радва малкия Д.
Поздрави“
