Епизод 57: Студиото/Ателието
Трябваше да намерим ателие, което да бъде на първи етаж или даже под първи, за да не шумим на хората, да е достатъчно тайно, особено ако не можем да променим статута на мястото на ателие за работа с машини/шивашко такова. Набутахме се на всички потенциални места на кота 0 или първи етажи в радиус от два километра от магазина, с или без самостоятелни входове. Почти нямаше вход, в който да не бяхме влизали. За Боби, установихме в последствие, че има много набито наемателско око, защото виждаше бележки за отдаване под наем на помещения по прозорците от много далече и навсякъде, които аз никога не бих видяла. Неделите обикаляхме улиците в центъра и търсехме помещения на първи етажи с бележки, че се дават под наем, водехме си записки и междувременно носехме торба суха храна, за да храним местните милиарди котки по улиците. Накрая намерихме любимо тайно място, където никой не знаеше, че се намираме. Беше чудесно, защото съседът ни, дядо на 80 беше напълно глух и нямаше да му пречим изобщо. Според мен, той така и не разбра, че сме там за тези повече от две години пребиваване. Намирахме се близо до Супа стар, на любимата ни улица Шишман. Едно от условията по договора ни за наем беше, че нямаме право да излизаме във вътрешния двор на сградата, така и не разбрах защо. Понеже не успяхме да сменим статута на помещението, все пак доста забулихме мястото, като на трите видими към улицата прозореца сложихме дебели и особено невзрачни пердета в екрю, просто направени от парчета плат, нанизан на връвчици. Нямах време да ни шия нещо по представително, а и не ни и трябваше. Нали знаете, обущарят на Джани Родари неслучайно ходи бос, та и ние шиещите, спим на скъсана дефектна възглавница, която ни се е откъснала от сърцето да вземем в къщи и нямаме време да си ушием сносни пердета. Но отвън някак си не се набиваше на очи, което беше основната цел. Още като мина покрай мястото на път за Супа Стар имам усещането, че се връщам 10 години назад и преживявам същите мисли и чувства, чудейки се с коя поръчка да започна днес. Или си представям как е късно вечер, работното време на магазина е приключило, ние сме продължили работа в ателието и сме се ядосали, че е свършила отдавна пилешката супа (тогава все още ядях месо). И до ден днешен е все така – ядем си зеленчукова с тиквичка или зеленчукова с чушка. Съдба.
Епизод 58: Регистриране на търговска марка в България
Искахме да регистрираме марката „100 овце“, подадохме документи в Патентното ведомство. Месеци след като бяхме подали документи за регистрация на търговска марка получихме писмо, в което пишеше, че не може да запазим марката “100 овце”, защото някой друг е предявил искане да я запази и това сме всъщност ние, нашата компания! Процесът отне известно време :-).
Епизод 59: Числото 100
Обичаме числото 100, някак си е хубаво. Един ден ми звънна мобилния телефон, първите думи на клиентът отсреща бяха, че има бюджет от 5000 лв. Поех си дълбоко въздух и си помислих на ум, „това не започва добре, ние такива големи поръчки обикновено не можем да изпълним“. Оказа се истинска поръчка обаче, която можем да изпълним, за 100 броя големи кукли (най-любимите ни!), половината от тях в „ала български носии“, другите половина – в шарени рокли. Измислянето на опростената носия беше истинско удоволствие, макар че не отговаря на носия от конкретен район, а радостта от това да видя опакованите 100 огромни кукли готови на няколко пъти, беше несравнима. Помня, че при изпращането на последната част, бях заспала до кроялната маса, след като приготвих последните 40 броя кукли за пращане по Спиди, а Боби спеше в другата стая ва един бийн бег. Събуди ме куриерът на Спиди рано сутринта (бях пуснала заявка за вземане на пратката още през нощта). Аз му подадох опакованите огромни пликове и доста рошава се запътих за баници към баничарница на ъгъла на ул. Шишман и ул. Славянска. Поне бяхме спестили време за път до вкъщи обратно през нощта, мислехме си ние успокоително в моментите, в които се случваше някак си да се събудим на работа. А често виждахме човекът от баничарницата да е започнал работа към 4 сутринта, когато ние си тръгваме от ателието например и някак си го усещахме като сродна душа.
Епизод 60: „Медийни изяви“
Един от първите пъти, в които медиите писаха за нас беше в Capital Light, а статията се казваше „Пипи отива на пазар“. Не обичаме медийните изяви, ама хич, и някак си ни беше неудобно. Затова и на снимката изглеждахме така, леко притеснени, облегнати и поседнали на рафтовете в магазина.
Но във времето сме давали интервюта за много медии, списания и блогове. Имаше блог, на който давахме регулярно да снимат наши артикули в различни публикации, но имаше и съвсем изненадващи включвания. Веднъж ни писа студентка, която ни помоли за интервю, защото много ѝ харесвала бизнес идеята ни и щяла да бъде тема на курсовата ѝ работа за предприемачески продукт. Трябваше ѝ още информация обаче.
След време пък бях попаднала на анализ на бизнес модела ни в сайт за платени курсови работи и доста се забавлявахме с него.
Един ден ни писа авторката на книга, озаглавена „Младите предприемачи на България“, която каза, че е писала за нас. Чак след години успях да си набавя копие, за спомен.
Освен това бяхме и герои и на разказ в книга на приятел, с включена допълнителна интрига и криминални елементи.
