Епизод 45: „И как така ви хрумна точно това да направите?“
Всеки, който някога се е заемал с нещо свое: проект, компания, книга, каквото и да било, е трябвало да отговаря на този въпрос. Уверена съм. И то стотици пъти. Затова е хубаво да имате някакъв готов отговор. Не винаги историята е супер вдъхновяваща, дори и отчайващо да ти се иска да е такава, когато си се наслушал на многото вдъхновяващите истории на велики хора, които са направили огромни корпорации, стартирайки, за да решат някакъв свой ежедневен проблем например. Е, статистиката сочи, че около 90% от стартъпите или стартиращите компании фалират (или всеки 9 от 10 компании). За тази статистика не се говори особено, а не е и много вдъхновяваща, нали? Но вие със сигурност сте чували по нещо за 0.0000000001% на много успелите компании. Или пък процентът е даже по-нисък. Та, ето нашата история:
Всичко започна преди много години на една бензиностанция на път за София при мисълта за вкусно и голямо кафе. Какво всъщност стана – ами купих си текстилни маркери и произнесох на глас нещото, което си мислех от известно време – „хм, а какво ли ще стане ако някой ден направим магазин за възглавници?“ Ей така, само си говоря. Очевидно не си вярвах, но имах намерението да направя поне една възглавница с тези текстилни маркери, които си купих (въпросните маркери бяха ужасни, наложи се да си купя други, за да рисувам). Нямаше да са нито първите, нито последните материали, бои, кутийки, пакети с копчета, връвчици и каквото се сетите, замъкнато от железарии, Практикер, магазин Слънчоглед, кинкалерии и подобни, с което съм се сдобила във времето. Тогава работих нещо съвсем различно, в агенция за маркетингови проучвания, правех качествени проучвания (модерирах фокус групи и интервюта), което само по себе си е супер интересна и също толкова уморителна работа. Мина време, може би година. Веднъж докато пътувах за интервю към отдалечена от София локация, написах примерни разходи в Ексел, пратих ги на Боби, а той ми върна бизнес модел :-). И така, с моят най-добър приятел в живота през далечната 2009-та година решихме, че е дошло времето за нещо наше. Седнахме и описахме всички бизнес начинания и идеи, които бихме искали да изпълним някога или които са ни хрумвали. Като се замисля, това може би е единственият брейнсторминг, който сме правили за тези 12 години. Смятахме от каква инвестиция има нужда всяко едно от тези начинания и за колко време би се върнала въпросната инвестиция. Разбира се, тези всичките калкулации са били направени с доста малко опит във всяка сфера, основно на базата на здрав (или оптимистично размътен) разум и рисърч. Искахме да правим нещо съвсем друго … но стигнахме някак си до магазина за възглавници, защото само него можехме да си позволим финансово. И си казахме … „първо ще е то“, после някое друго. Да бе да, защото човек има време да стартира компания след компания ето така, ха ха ха.
И те така, няколко месеца по-късно вече бяхме наели помещение и се опитвахме да преценим какви мебели ни трябват за магазина, като за целта преместихме всичката мебел в миниатюрния ни тогавашен хол една върху друга и в свободното пространство „чертаехме“ с тиксо местата на бъдещите рафтове и работни плотове и се опитвахме да си представим как ще ни е най-удобно да се случват нещата. Тази стратегия с хартиеното тиксо с цел да си представим нещата в реален размер сме я практикували и в бъдеще.
Епизод 46: За хората, които искат да си говорят и за тези, които съвсем определено не искат
Имаше малко на брой хора, които влизаха в магазина единствено и само с цел или да си поговорят с някого или да си помълчат около някого, ей така само за компанията. Те не никога не бяха клиенти.
Хората, които искат да си говорят: Това са тези хора, които търсят невъзможните неща като оправдание за разговор, така че все пак да изглежда, че някога биха си купили нещо. Например, в магазина влиза жена с бързи и уверени крачки. Оглежда се и пита – имате ли нещо с мечка. Вие и казвате „Да!“, тя поглежда леко отчаяно, оф не е уцелила, за друго е трябвало да пита. „Хм, а имате ли с риба?“, вие вадите артикули с риба – рисувани, апликирани…. Тя изглежда вече омърлушена и продължава: „А имате ли с … хм делфин?“ Ей, уцелихте го! „Ами нямаме“, отговаряме ѝ ние. А тя с грейнала на лицето усмивка заявява, че ще отиде да търси другаде делфина си и си отива.
Или пък, влиза жена и търси нещо, което е видяла на сайта или в магазина преди време. Пита за него, след като е разгледала всички подобни артикули и се е уверила, че го няма никъде. И хоп, казваш и „Ето го там, горе!“ В този момент жената побягва с гръм и трясък, забравя да каже „Довиждане“ и те оставя с дълбоки разсъждения за по принцип.
Имаше и хора с далеч по-малък интерес към артикулите ни, но и несравнимо по-голямо желание за дълги разговори.
Хората, които не искат да си говорят: Това са онези хора, които никога не казват „Добър ден“ или „Довиждане“, някак си или им е под достойнството да разговарят с теб или те ненавиждат (не лично теб, а ненавиждат всички хора по принцип). Един от двата варианта ще да е. Не ти отговарят, колкото и мило да ги поздравиш. Те просто влизат в магазините, за да си помълчат и да гледат кисело. Обзалагам се, че същите хора ходят на театър, само за да се изкашлят по време на постановката в залата със 200 човека, в която инак цари пълна тишина.
Епизод 47: Естествени материали
Концепцията за естествени материали звучи прекрасно и модерно, преди 10 години също звучеше така. В главата ми изникваха образи на неща като дърво и памук. Години след като вече нямаме магазин тази концепция даже е още по-актуална. Но в действителност, за хората които обикалят да предлагат направените от тях неща с „естествени материали“, това понятие няма нищо общо с дървото или памука.
Една девойка веднъж се появи със стара кутия от нещо, пълна с картички. Искаше да ни ги покаже една по една всичките. Тя ги правела, от „естествени материали“. А „естествени“ в случая беше синоним на „използвани“, „втора употреба“, „взети от друга ползвана вещ“ или „неща за хвърляне по принцип“. Нещо като картички с елементи, подходящи евентуално за рециклиране, включително пластмасови „естествени“ части от разни неща, които се намират по „естествен“ начин в ежедневието ни, като например бъркалка за еднократна употреба от кафе и други така „естествено“ ни познати ежедневни пластмасови пособия.
Епизод 48: „Имате ли палячо?“
Ах, тази дума „палячо“! Никога не съм харесвала палячовците, а и като цяло мисля, че децата също ги ненавиждат. У възрастните хора обаче думата “палячо” предизвикваше едно носталгично умиление. Повечето ни кукли и играчки, даже и човеците, изрисувани върху рисуваните ни калъфки за книги и възглавници бяха многократно обявявани за “палячо”, “паляч” и подобна паплач. Макар да ненавиждахме концепцията за палячовците, само колко артикула сме продали, защото на тях има „палячо“…
