Епизод 37: Случка с банкноти
Винаги броя банкнотите по няколко пъти, ама винаги. С изключение на един път, когато бързах. Трябваше да ги внеса в банката за някакво плащане. Бях оставила една банкнота в повече, защото ги броих само веднъж. Това не трябва да се прави! Междувременно бяха станали други банкнотни обърквания, не беше ясно от кое и колко съм дала и така… казаха ми, че ще броят и ако са повече, отколкото твърдя, ще ми се обадят. Сега тази ситуация ми звучи нелепо, но тогава е можело да се случи. В какви времена на върховно доверие сме живели само, даже не мога и да си представя. Бях сбъркала банкнотите. Банковата служителка, която ни познаваше, ми се обади по телефона да ми го съобщи. Месеци по-късно, когато засичах същата тази банкова служителка на гишето, тя отбелязваше, че е можела да си я задържи тази банкнота. Всеки път се налагаше да ѝ благодаря, разбира се. Казвах ѝ, че сега със сигурност се чувства много по-добре, защото ми е направила добро. А тя започваше да ми изброява какво е можела да си купи с въпросната банкнота, наблягайки на хранителната част: „значи за една кръчма със салата, пържоли, карначета…“
Епизод 38: Къде е входът на Сатиричния театър се пита в загадката?
Още първите дни след като отворихме магазина през нощта ни обраха. Чудехме се как е възможно. Взеха ни стария лаптоп на Боби и 100 лева. За информацията ни беше криво най-много, доста време ни загубиха да си възстановим нещата, които използвахме за сайта и магазина, не беше още дошло времето на споделените в облаците файлове и услуги като Google Drive, всичко беше записано на локалните устройства. Мисълта, че се е случило сама по себе си ни беше натъжила също. Защо ще обираш магазин за ръчно-изработени подаръци и декорации, които хората изработват очевидно сами и току-що са стартирали? СОТ компанията не успя да реагира навреме, крадците си бяха тръгнали преди охранителите да пристигнат. Човекът от полицията дойде на следващия ден. Отиде да търси запис от камерата в Сатиричния театър. Но изненада, полицейският служител не успя да намери входа на Сатиричния театър (за протокола, това беше входът точно до нашия магазин), а вместо това се върна след няколко минути, за да ни каже, че не знае откъде да влезне и се наложи Боби да го заведе. Не успя да намери и запис от камерата на Сатиричния театър, както и не успя да намери запис и от камерата на Министерство на вътрешните работи (в края на същата тази улица). Излишно е да казвам, че не успя да хване и крадците. Направи някакъв доста повърхностен разпит за събитията и на тръгване ни каза, че ако има нещо, да отидем да го добавим към информацията, но да не го търсим в никакъв случай в петък, че имал ангажименти винаги в петък следобед… След време се появи някакъв странен човек, който се опитваше да ни продава същия модел лаптоп, много на сметка, от не знам си къде. Ние проявихме толкова силен и нездрав интерес към предложението му, че той мигновено се изпари и никога повече не се върна. И те така с компютъра.
Епизод 39: Всякакви луди
Съществуват абсолютно всякакви луди. Например жена твърди, че има различни наранявания всеки ден, цяла седмица посещава магазина, връща се по два пъти дневно, едва не изкъртва вратата единият път, иска да води Боби на вечеря, да ядат салата, всеки ден говори за „различни“ свои бизнес и инициативи. Много неща прави жената, на високо ниво, всяко второ изречение съдържа израза „ти ще направиш това, ще си туриш логото, реклама е“ и „ти ще направиш онова, аз ти казвам“. Няма не искам, няма не мога. Така трябва да стане, даже нямаш сили да ѝ противоречиш, за да не рискуваш да се застои.
Епизод 40: Принтерът ветеран
Помня много ясно нощта, в която преместихме нещата от вкъщи в магазина. Беше късно през нощта. Избрахме този времеви интервал съвсем умишлено: за да няма трафик, да може да спираме по-лесно, а и защото тогава бяхме сколасали да свършим задачите си за деня. Не бяха много изработените и готови за продаване неща, нищо че ги бях изработвала вече цели 3 месеца. Видяха ми се малко като за цял миниатюрен магазин, явно бяхме направили твърде много рафтове. Но като всяко начало, всичко е бавно и не особено продуктивно. Някои артикули бяха на автори, с които бяхме започнали да работим. Някои рисуваха върху текстил, а ние им шиехме нарисуваните картини върху продукти, защото не те можеха да шият. Други пък само шиеха. И трябваше всичко, прилежно опаковано и складирано, да се премести в магазина, както и да се подреди работното място, така че да стане пригодно за шиене там. Помня как пренесохме стария цветен принтер на един от туровете. Принтерът беше мастилено-струен Канон, едва работещ, на който котката отдавна му беше счупила предния капак-държач на листа и се беше наложило да приспособим друг. Но това беше единственият принтер, през който преминаваше тежката хартия за етикетите ни. Носехме етикетите за печат и поставяне върху артикулите на едно USB, което при някои от туровете от колата до магазина загубихме. После Боби се върна и откри в една локва. Имахме си специално чекмедже за въпросния принтер под касата, както и друго с малки разделители, което си бяхме направили, за да държим етикетите на продуктите. Година по-късно си купихме лазерен принтер и сковахме нов вадещ се (плъзгащ се) рафт над същото това чекмедже. Това беше най-бюджетният принтер, макар че тогава ни изглеждаше скъп. Човекът от магазин Плесио, който попитахме ни увери, че има същия и горещо ни го препоръчва, можел да изкара много повече копия отколкото подозираме. За наше учудване се оказа прав. 12 години по-късно този въпросният принтер-ветеран все още работи, ей така за спорта. Използвахме го след „100 овце“ повече от 8 години за принтиране на стотици страници на ден митнически износни документи и счетоводни такива във втората ни компания. Един ден достойно си го пенсионирахме в къщи, когато беше надвишил очакваните копия за живота си със стотици хиляди бройки. До ден днешен все още работи, но сега прави само по няколко лични копия на ден. Още пълним мастилниците при същите хора, които по същия начин всеки път коментират този музеен експонат и обсъждат колко учудващо много работа е свършил.
