12 години (е)магазини (епизоди 33, 34, 35 и 36)

От Ellie на 01/07/2022 в Дневник: 12 години (е)магазини
0
3

Епизод 33: За табелите с любов

Много време искахме да сложим рекламни табели. Тогава това беше модерно, все още се раздаваха брошури и офлайн рекламата не беше толкова демоде, колкото е сега. Онези години имаше малко позволени опции, въпреки че центърът на града вече беше осеян с всякаква рекламна еклектика. Правеха се усилия за естетика и синхронизиране поне на новопоставените табели. Беше приета нова наредба и вече не можеше всеки да си закичи където иска каквато табела му е на сърце. Малко след като бяхме направили и монтирали кръглата ни табела над вратата на магазина, въведоха наредба за узаконяването на всяка табела над конкретни размери. Нашата нова прекрасна табела, разбира се, беше ъъъ… съвсем малко сантиметри над минимума за табелите, за които не се изисква такова узаконяване. Една сутрин табелите в центъра на града бяха осъмнали увити в найлонови пликове и олепени с тиксо. Е, заради тази нова наредба беше. Всичките се оказаха изведнъж незаконни. Мъчихме се да узаконим нашата малка кръгла табелка над вратата на магазина с месеци, но до самия край на съществуването на магазина ни така и не успяхме да изпълним всички стъпки. Мисля, че стигнахме до цялостно архитектурното заснемане на фасадата на сградата, защото сградата била паметник на културата. Всичката налична документация и архитектурният проект за въпросната миниатюрна табела не бяха достатъчни и на този етап се отказахме. До края на съществуването на магазина, поне година и нещо след въвеждането на новата наредба, да не кажа и повече, ние все още не бяхме готови с тоз процес.

С уличните табели имахме доста по-голям късмет. Не се възползвахме от опцията за платена рекламна табела на ъгъла на ул. Раковски и ул. Стефан Караджа (имаше рекламни табели под имената на улиците, ако помните), защото „наемът“ на това рекламно пространство беше безумно скъп за възможностите ни тогава и се държеше от една единствена фирма. Насочихме се към друга опция – поставяне на табели на уличните стълбове. Това се предлагаше от общината, трябваше да направим визуализации на това как ще изглеждат табелите, да ги сложим в среда, да ги монтираме на конкретна височина и да извадим още някакви документи. Такава беше и табелата ни пред НАП. Боби успя да се сдобие с всички необходими документи, което явно не се случваше често, защото помня, че в магазина веднъж влязоха петима забързани човека от общината и след като с учудване установиха, че имаме цялата необходима документация за въпросните табели, единият започна да показва папката ни с документи и разрешителни на останалите и внимателно да обяснява какво представлява всеки документ. Те си записваха и кимаха. Явно за пръв път виждаха цялата документация на куп и нашата скромна папка беше модел за подражание и обучение.

Забавно беше и, че общината не беше гласувала таксата за наем на табелките и поне няколко месеца не успявахме да си платим наема за тях :-). Та, „Магазин 100 овце – подаръци и уют, 160 метра в дясно.“

 

Епизод 34: Ей, така за тръпката или защото са ценители

В навалицата са ни крали артикули, най-вече калъфки за книги. Не мога да си представя човека, понечил да извърши това действие, да е стандартен крадец, това  е невъзможно, та той едва ли може да я продаде. Явно е за тръпката. Или, както се успокоявах по онова време, когато случаите зачестяваха – той ще да е някой ценител на нашите хубави неща. Ядосвахме се само, ако в този момент не сме внимавали достатъчно и някой е поръчал междувременно през сайта същата тази единична ръчно-рисувана калъфка за книга например и сега не можем да му я изпратим, а наистина би искал да си я купи. Е, не се ядосвахме много за дълго.

 

Епизод 35: Практикер

Месеци след отварянето на магазина, можехме да отидем в Практикер със затворени очи, толкова често го посещавахме. Като обобщение, искахме в магазина да е супер светло и удобно за работа. Докато шиехме в магазина зад касата, постоянно доковавахме рафтове. Искахме и да ни е красиво, затова доста време се борихме да залесяваме кашпата пред витрината. Ето и списък, който съм си запазила за едно от редовните ходения до магазин Практикер:

 

– Няколко крушки

– Винтове за ПДЧ – 15 мм

– Дюбели, ако ще слагаме още рафтове?

– 16 носача за рафтовете

– Още един пластмасов кош?

– Сгъваеми столове – един за магазина и един за студиото?

– Храстче

– една дървена дъска за изрязване на табелки

 

Епизод 36: Проклятието на „естествените“ и „арт“ неща

Почти всеки ден, или поне веднъж на няколко дни, без да преувеличавам, е имало случай, в който хора ни предлагат творбите си за продан. Да, такъв ни е бил бизнесът, правим неща и ги продаваме. Хора, опитващи се да съчетаят качествата на правещи и на продаващи и то напористо, няма как да не се появяват рано или късно. Работили сме с много автори през годините, най-вече такива, които сме намерили ние. Щеше да е хубаво, ако имаше общовалидни критерии за качеството или състоянието на предлаганите „ръчно-изработени“ неща или например ако имаше поне някакво общовалидно разбиране за естетиката като цяло. Факт е, че ако нещо е „ръчно-изработено“, това не го превръща по дефиниция в ценно за купувачите. Имаше моменти, в които значението на „арт“ и „ръчно-правено“ граничеше или беше синоним на думи като „грозно, но единствено по рода си“, „направено на ръка от малко дете“ или „уникално – всеки друг ще го направи по-добре, гаранция!“ Знам, че звучи малко грубо, но е факт. Виждали сме всякакви ръчно изработени артикули на живо. По едно време бях стигнала до там, че се притеснявах, да не кажа даже срамувах да използвам думата „арт“, предпочитах думи като „по стандарти“, „изработено с качествени материали и оборудване“ и даже „изработено с модерни  машини“. Всички тези определения ми звучаха повече като нещо, което бих предпочела да купя аз самата. Исках нещата ни да са здрави и да се използват с години, а не да са направени как да е, с какви да е материали и да се разпадат при първата употреба или пране. Връщали са ми неща на други автори, за да ги оздравявам и прешивам. Подозирам, че промяната на значението на тези думи идва от увереността на хората, че могат да правят всичко с високо качество, без реално да имат критерии за него, както и тоталната им липса на съобразителност, че предлаганите за продаване неща трябва да отговарят на някакви стандарти. Двуцифрен брой са случаите, ако не и много повече за двете плюс години съществуване на магазина, в които хората с влизането си заявяват, че и те са искали да направят точно, ама напълно същия магазин и ето на – някой им е взел “идеята”. Една жена даже гордо и разбирачески заяви „и какво, надраскахте си го и си го направихте?“. Казах й, „да, точно така стана, как познахте :-)“. Разбират ги тези хора нещата, ей! Та – думата се промени и значението се промени. Това кара хората да вярват в собствените си способности, когато срежат две неща, горе долу прави и ги тропосат да го наричат арт и „хенд мейд“ творение и да са уверени, че стойността му граничи с безценното. То безспорно е такова, разбира се, но не е готово за продаване :-). Тези две години и половина, в които имахме физически магазин видяхме почти всичко от потенциала на пазара на предлагащи. Подозирам, че само най-скромните автори са останали скрити за погледите ни.

Една жена на около 55 годишна възраст настояваше да се видим. Дойде 5 часа след като беше настоявала веднага да се видим, а живеела отсреща. Каза, че ѝ се е наложило да поспи следобед, защото по това време всеки ден спяла (нищо няма да коментирам, само цитирам фактите и думите ѝ). Жената ми донесе нещата, направени на ръка, парчета разриган текстил, трябва да призная – добре запазен за 50+ годишното си съществуване, да – 50+ годишно! Това бяха бродерии от детството ѝ и по-точно, от времето, когато е посещавала детска градина. Жената настояваше да видя всичките ѝ творения, дори и да не ми харесат. Разказа за някакво пано от миди, когато вече не слушах, още за някакви терлици. Накрая обяви, че ако решим да работим с нея да имаме предвид, че нещата ѝ са ценни, на ръка са шити, тя на машина не може да работи! Има някакъв момент, в който някои хора толкова се притесняват от нещата, които не могат да правят, че държат да ги споменат като свое предимство. Но „всяко нещо има своето място и време, а тук не беше нито мястото, нито времето за това“, както казва Серина Уилямс.

 

0 Коментара

Добавете коментар

Отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

*