Епизод 124: За котките и офиса
Няколко дни след като се нанесохме в бизнес сградата на бул. Христо Ботев се оказа, че във вътрешния двор живеят милиони котки. О, изненада! Средно поне четири котки обитават всеки вътрешен двор в центъра на София. Една от тях, оранжева, мърлява и рошава, ни намери първа. Оказа се, че е не е тя, а той. Нахранихме го, на следващия ден котаракът ни доведе гаджето си, а след седмица бяха цяла армия от мърляви котки. Нарекохме го Мърльо, защото беше мръсен и отчайващо гнусен. На втората година в същия този офис на Коледа вече имахме готовност и желание за ловене на котки и кастрирането им, един огромен, времеемък и миризлив проект. Първият път, когато дебнах да хвана Мърльо, което беше цел на живота ми в свободните минути доста месеци, хванах вместо него гаджето му (една голяма съсла). Нямахме кола, транспорт или желание да водим улични конти в таксита, затова след хващането им звънях на Клиника Симеоново, които тогава предлагаха транспорт за кастрация на котки. Ветеринарите дойдоха бързо и предложиха да запишат котката с име Джон (от John Doe). Предложих им да е поне Джоана, все пак е момиченце. Оказа се добър момент за кастрирането ѝ, тя беше млада и раждала 100 пъти и щеше да е доста по-здрава от тук нататък, след като я кастрираме. Оказа се вярно, години по-късно Джоана си беше супер и все още е, като е спорно дали непоносимият ѝ характер или кастрацията ѝ я поддържат в такава добра форма. Идните месеци хобито ни продължи да е фокусирано върху ловенето на котки. Всяка свободна секунда използвахме за планиране и действия в тази посока. Така и не се сдобихме с клетка-капан (много усилия щеше да ни е спестила!). Ако някога ви се наложи да ловите улични котки, не правете такава грешка, сдобийте се с клетка-капан. Има си професионални методи, далеч по-удобни и безопасни в сравнение с кошовете, кутиите и кофите, с които си служехме ние. Най-често използвахме големи пластмасови кошове като за пране, като примамвахме котките с храна, бързо-бързо ги захлупвахме после с капака и ги залоствахме вътре. Методът не беше от бързите, но все пак работеше и почти всички не напълно диви котки, които имаха неблагоразумието да ни посещават, бяха изловени и кастрирани за няколко месеца. Така популацията, която продължи да се множи беше само на най-подивелите, защото само те останаха неизловени. Хм, понякога съм се чудила дали не докарахме грандиозни промени в цяло поколение улични котки с нашите действия.
Котето Сникърс например, бяло, оранжев, оплезен и кривоглед, го хванахме с помощта на останалото пиле с картофи на една колежка.
Мърльо дебнахме много, много време. На поне 10-тия опит се бях сдобила с голяма прозрачна кутия за съхранение с колелца, много голяма. Планът беше докато той яде, в идеалния вариант, с гръб към мен, да го захлупим и после да подпъхнем капака отдолу. Бях изрязала дупки, за да влиза въздух и котето да може да диша. Кутията беше напълно прозрачна инак и щеше да му е удобно и да вижда всичко. В кулминационния момент, в който го хванахме се наложи да изчакаме ветеринарите два часа, през което време кутията с Мърльо стоеше в центъра на open space пространството ни в офиса и деликатно се придвижваше напред-назад в следствие на любопитството и ината на Мърльо, който правеше вътре салто след салто. Обявих го за две годишен котарак, който се оказа пълен с бълхи и поне на 8 години, ако съдим по зъбите и здравословното му състояние, според лекарите. Следващите години щях да го водя на лекар редовно заради дефектната му трахея, заради кашлицата му за какво ли още не. Поне 2-3 пъти годишно в офиса стоеше списък с антибиотика по дни или часове, който някоя котка в този момент приемаше заради нещо. Идвахме и събота и неделя и ги търсехме, да не си изпуснат антибиотика! В пристъп на благодарност, след няколко дни лечение един ден Мърльо реши да ни се довери, късно през нощта влезе през балкона и започна да се въргаля по бюрата ни и да иска вниманието ни. Излишно е да казвам, че гнусливата ми душа беше в тотален потрес. След дълги многодневни семейни съвети все пак с Боби решихме, че тази котка може да отрови живота на всеки нормален човек и не, не може да си го вземем в къщи, колкото и да ни е мил в този конкретен момент. А той даде всичко от себе си, ходи ни по бюрата, галеше се и се гушкаше, а аз този момент, бях в ступор като си представях къде е ходил и какво е правил преди малко с тези лапи. Не можехме да си причиним това, камо ли пък да го причиним на нашето вече старо домашно коте, което никога не е стъпвало на улицата и е прекарало всеки миг от живота си върху дюшеме или паркет, без никакви тревоги за сигурността и храната си. Мърльо си остана добра компания до края за офисните часове. Даваше ни да му връзваме мартеница на първи март и да го чешем при поискване. Е, ние все пак гледахме една друга улична котка за няколко месеца, не ни се размина. Тя беше шарена, трицветна и се казваше Ема Джо, наречена на January, хваната на първия работен ден през януари, твърде млада, за да я пуснем след като я кастрирахме, а навън температурите бяха силно отрицателни. Бяхме решени или да я цивилизоваме или да ѝ намерим дом. Ако може и двете. След два месеца кастриране, ваксиниране, чипиране и каквото се сетите, Ема Джо замина към новия си дом в Германия, а в къщи имаше един брой сиво-бяла, тържествуваща котка, която отново беше най-хубавата в целия апартамент и даже на етажа (макар, че това второто беше спорно).
Изпратихме Ема Джо към новия й дом в Германия и с облекчение прекръстих скоростно сформираната рекламна фейсбук група на „Коте Ема Джо намери дом“ (изначално „Коте Ема Джо търси дом“). Тя е добре, от време на време ми изпращат снимки от новите ѝ стопани, живот си живее. И така до ден днешен, наскоро получих нова снимка.
За всеобщо учудване Мърльо доживя пределна възраст за уличен котарак. По едно време държахме ежедневна връзка с офиса на Uniqa на ул. Гладстон и моите приятели от ателието за Керамика на ул. Ивайло като разменяхме ценна информация в реално време къде е Мърльо (Гаро/Рижко) или там както му беше името в този момент, добре ли е и дали е ял (даже и понякога обсъждахме точно какво и точно колто е ял!). Мога смело да кажа, че тази котка наистина имаше свободен и същевременно обгрижен живот до колкото е възможно за уличен котарак, пълен с приключения, който е траел поне 9 живота и над 10 човешки години, всичките пълноценно изживени. Малко след последните ни дни в офиса от топлата връзка за постоянно наблюдение на Мърльо ми казаха, че вече не е жив, но се е случило от старост. Доста го преживявах. Все още намирам негови снимки, например от онази студена като в „Game of thrones“ зима, в която им направихме къщи за спане от стиропор и първата сутрин го заварихме сврян в тестова къща, която му беше тясна, но пък явно – топла. И топлото му харесваше. И ми става едно мило и тъжно на душата. Какво ли щеше да каже Мърльо, ако можеше да говори…
Епизод 125: Слонът, който се опитвахме да уволним
Коледа, както можете да си представите и в „Oliver Wicks“ също беше най-натоварения период от годината, не само в магазин за подаръци и уют „100 овце“. След черния петък с многото желания на клиентите, работехме последните седмици преди Коледа под пълна пара и изпращахме готови поръчки до последната възможна минута, дори и това да означава на 23-ти декември да се ходи до летището с клиентски пратки. Клиентите също не се спираха, пишеха ни денонощно, по Коледа тъкмо имаха така повече свободно време. И на нова година имаха време. В Щатите са работохолици, USPS доставят пратки на 24-ти декември. Помня един първи януари, точно при настъпване на нова година през нощта получих имейл от клиент с обяснения точно колко къс му е панталонът.
На Коледа се случваше и някакъв феномен, във фабриките също очевидно имаха повече натоварване от обичайното и единственото нещо, което можеше да се претупа лесно беше гладенето на костюмите или по-точно гладенето на саката и реверите. Това е важна стъпка, особено на ревера, за да изглежда сакото добре и да не се оплакват клиентите.
Всяка Коледа се забавлявахме, че понеже е натоварено, във фабриките наемат вместо допълнителни гладачни преси за саката, един гладачен слон, който да сяда върху всяко сако вместо да го глади. С въпросния новоназначен слон се борехме всяка Коледа, връщайки недогладените костюми за повторна преса до откат.
Епизод 126: Човекът с collar roll-a
За повечето хора бяхме установили, че нямат нормалната стойка, заложена в изначалната кройка, защото в изправено естествено състояние се получава малка гънка под яката на сакото на гърба им. Това състояние на английски език е известно на шивачите като collar roll и може да е следствие от високи рамене, изправена стойка и други фактори. За повечето клиенти правехме корекция на този шев конкретно, за да няма гънка, т.е. отнемахме малко плат там. Някои клиенти не забелязват тази миниатюрна гънка, но има и такива, които имат собствена представа за корекциите, които трябва да им се направят в милиметри. Имахме един клиент, който ми се е запечатал в съзнанието до ден днешен, защото настояваше да правим различни корекции за въпросния collar roll в зависимост от плата, който си е поръчал. Ако е дебел зимен tweed плат – отнемахме 5 милиметра на въпросната алтерация (половин сантиметър, който той си виждаше и на който много държеше!), ако платът е супер тънка вълна 150s, отнемахме малко над сантиметър, а ако платът е средно тежък, корекцията беше 8 милиметра. Уверена съм, че не е възможно човешкото око да види такива малки разлики, които са в обсега на стандартната грешка при прикачването на две парчета плат, но той си ги виждаше.
