Епизод 104: СОТ
Винаги трябва да има СОТ, но не винаги това носи със себе си само спокойствие. Има едно неписано правило: СОТ-ът винаги се активира докато спиш, независимо дали си легнал за един час, два часа или три часа или колкото там, таман си си легнал и тогава се активира.
Когато спре токът, може да има проблем, например да падне акумулаторът на СОТ-а, алармата да се активира, после да не можеш да я спреш. Случвало се е какво ли не през годините. Катерили сме се да откачаме кабелите от датчиците докато офисът и цялата сграда с него пищят неудържимо, намирали сме заспала в офиса котка (не питайте как!), която никой не е забелязал, че е влезнала през балкона по време на работния ден и е решила да се раздвижи в 2-3 през нощта и да потърси нещо за закуска.
Веднъж спря токът още от вечерта. По тъмно приведохме офиса във вид за затваряне, подредихме и се обадихме се на СОТ-а ни, за да ги питаме колко време издържат акумулаторите на устройствата без ток. Те казаха, „О, няма проблем, до 24 часа, пусни си спокойно защитата и си ходи“. Така и направихме. Работихме от къщи няколко часа. Около 4 през нощта заспахме, когато клиентите ни в Щатите се умориха да пишат. В 5 и половина се обадиха от СОТ-а, за да ни кажат, че се е задействала алармата, след което ми съобщиха, че там имало някой, затова ми се обаждат да ме питат дали да пратят охраната?! Ами ако има някой според тях в офиса в 5 сутринта и това очевидно не сме ние, да трябва! Минаха поне 50 секунди от трите минути или колкото там са упоменати за реакция в договора ни в дискусия на ситуацията. Станахме по най-бързия възможен човешки начин и установих, че навън вали сняг на огромни мокри парцали. Успокои ме мисълта, че ако си крадец не може да отидеш да крадеш в такова време, абсурд.
След 7 минути бяхме в офиса като се примолихме на едно такси да ни закара, а диспечерката от СОТ-а ми се обади да пита дали имало наранявания по вратата по принцип или са от сега?! Колегите ѝ били там. И освен това каза, че алармата не спирала да пищи. Супер! Понеже знаехме, че звукът на алармата ни е звукът от ада, наистина ми домъчня за хората, които живеят в тази сграда. Да, защото там имаше и няколко живущи. Шофьорът на таксито докато ни караше вместо да се разбърза малко, след като чу разговора, изрази възмущението си от това, че хората от СОТ-а не могат да спрат алармата дистанционно. Нали всички са специалисти тук, изслушахме го, нямахме какво друго да правим така и така в този момент. Той добави, че не можело така, ами ако човек не е в София, а е отишъл например в провинцията и не може да дойде да спре СОТ-а си?! Някак си, нямахме сили да му обясняваме, че и през ум не ни е минавало да затворим офиса и след това да изчезнем в провинцията ей така, за да си затворим бурканите с лютеница например. Замълчахме си докато той трескаво обмисляше инженерно решение на проблема.
На 10 тата минута откакто се чухме с диспечерката бяхме в офиса, пред сградата ни чакаше служител на охранителната фирма с миниатюрно джобно фенерче, по-малко от джобния ми нож, който си държа на ключодържателя.
Верно алармата не спираше да пищи, но пък беше вече беше доста прегракнала заради липсата на ток, т.е. съседите бяха извадили късмет. Хората от фирмата за почистване на съседния офис обявиха, че алармата много хубаво „пее“ и се забавляваха.
Никой разбира се не знаеше как да я спре тази пуста аларма, защото таблото не работеше. Намери се някакъв дежурен служител от техническа поддържка, който ни разказа как трябва да си разглобим СОТ кутиите на стената горе и да им извадим акумулаторите. Сигурно и по-бързо щяхме да се справим, ако прословутите кутии не бяха толкова високо и неудобно разположени. А все още беше напълно тъмно навън, а вътре нямаше ток. След като победоносно се бях възкачила на откритата в тъмното стълба и извадих първата батерия, очаквайки да настъпи блажена тишина най-сетне, установихме, че имаме два акумулатора и трябва да си намерим и втората кутия.
Към 11 вечерта на същия ден, след като все още кутиите не бяха оправени, алармата се включи сама, ей така от нищото докато все още бяхме там. Ядосах се. Тъкмо им звънях да ги питам, защо не ми се обаждат и защо не дойде някой да оправи системата, когато на вратата се почука. Забележете – почука се. Отворих и пред мен няколко стабилно въоръжени младежи от СОТ 161, те отговаряли на сигналите на „паник“ бутона. Не издържах и започнах да се смея с глас. Казах им, че наистина много се радвам, че са дошли, но ние нямаме „паник“ бутон :-). Междувременно говоря с тяхна колежка по телефона. Попитах я, защо докато говоря с нея, тя ми праща 2 коли с хора, за да ме спасяват и то за услуга, която не ползвам, а през нощта не е била сигурна дали да изпраща колеги?! Тя каза, че се била сетила, че нямало „паник“ бутон, но било вече късно – пратила ги. Младежите си тръгнаха доста разочаровани, те бяха дошли за екшън все пак 🙂
Поне не ни беше скучно.
Епизод 105: Надпревара за не-обслужване на клиенти
С Боби си трупаме точки от спечелени басове. Това само по себе си не беше лесно, защото по повечето казуси бяхме на едно и също мнение. Който спечелеше, имаше право на едно желание по избор, не конкретно. Малко ме притесняваше, че известно време използвахме всичките си желания „по избор“ от така трудно спечелените басове само за спасяване от досадни клиенти. Нещо от сорта на, „ох, имам право на едно желание, моля те, моля те, вземи ти ето този непоносим клиент, защото просто ще припадна, ако трябва да разгледам новите 30 снимки, които ми е пратил сутринта, заедно с имейл от три страници и половина бележки“. Действието се развива началото на 2014-та.
Епизод 106: Първият върнат костюм
Къстъм костюмите имат един проблем, или поне един основен проблем и много допълнителни. Основният проблем е, че когато някой ги върне, не можеш да ги продадеш отново, могат да послужат само на един човек или на нито един. Като цяло дарявахме веднъж или два пъти годишно костюми, но не съм сигурна колко помагахме с това. В последствие се научихме да караме клиентите лично да даряват костюмите, които искат да върнат на място в Щатите, вместо да хабим въглеродни емисии и средства за пратки, пълни с костюми, които не ни трябват.
Но съвсем в самото начало стойността на доставката при връщане на костюм не беше безплатна за клиентите. Първият върнат костюм от клиент на име Chang го получихме в кашон около 20 см на 10 см на 10 см, не знам как този човек беше набутал и сако и панталон там, но все пак беше успял. Въпросният костюм вече не ставаше и за дарение.
Епизод 107: Слетите неработни дни
Началото на май 2014-та е. Клиентите ни са в Щатите, женят се, работят, имат нужда спешно от костюмите по поръчка, които са поръчали в последния възможен момент преди да им потрябват. Всичко е за вчера. Няма значение, че в България правителството е решило да слее всички почивни дни в цели шест! Та клиентите ни работят и на Коледа, как да им обясня, че тука цяла седмица няма как да им изпратим спешна поръчка. Слетите почивни дни преминаваха в спокойно, тихо и почти денонощно обитаване на офиса от двама ни с Боби – сортиране на спешни имейли, отговаряне на безкрайно хипер спешните мейли, опаковане на костюми, правене на износ и разнасяне на кутии до летището в деня, в който това е възможно.
Доста години слетите почивни ни дни означаваха само това за нас, та само при мисълта за тях, още като ги проверявахме от предната година в календара с гласуваните почивни и неработни дни, ни се завиваше свят. Нормалните съботи и недели ги чакахме с огромно нетърпение, както и работните дни след това, за да си починем малко.
Въпросният майски ден получаваме следобед костюмите за деня по човек, който идва от фабриката в друг град с пратки всеки ден, самосиндикален пътуващ куриер. На следващия ден е специалният момент, в който от DHL приемат пратки за износ въпреки, че е неработен, с подготвена документация, ако си ги занесеш на летището сам и си пратил документацията на митниците доста по-рано преди това.
Проверили сме женещите се и много спешните поръчки за пращане. Има няколко поръчки, които каквото ще да става, трябва да пратим. Клиентът се жени след 4 календарни дни (!), има няколко костюма за въпросното събитие, които трябва да пътуват, но не сме ги получили по куриера днес, защото не са готови…
След като през нощта въпросните клиенти истерясват, без да съобразят, че те са поръчали в последния възможен момент, ги уверяваме, че утре ще им пратим пратките.
Става 7 сутринта, съмва се. Изгревът е онзи съдбовен момент от почивния/празничен/неработен ден, когато осъзнаваш, че нещо не е съвсем наред, ако го посрещнеш в офиса. По пътя минаваме през пекарната до нас (на ул. Ангел Кънчев). Тя все още не е отворена. Пробваме се да гледаме жално през витрината, откъдето мъждука слаба светлина. Получава ни се. Или така си изглеждаме всъщност и естествено пробуждаме съжаление. Отвътре изневиделица се показа една жена и загрижена за нас ни продава 4 различни кифли. Незаменимо! Има надежда, че ще го бъде и този официално неработно, но всъщност двойно работен ден 🙂
Часът вече е 9 сутринта – лягаме да спим за час и нещо след като току-що сме закусили. Класика. В 10:22 получаваме СМС с номера на поръчки, които трябва да получим след малко. Очакването беше, че тези спешните костюми ще ги получим по автобус, за да ги вземем от гарата, да ги опаковаме в офиса както нормални хора, да направим качествен контрол на всеки костюм и да проверим десетките къстъмизации на клиентите и до 14 часа да занесем пратките на летището, за да пътуват с днешния самолет. Няма време!
Да ама не, ситуацията е леко променена. Костюмите пристигат допълнително с автомобил от цеха директно на летището. А ние бягаме до офиса, за да вземем кутии, тиксо, документи, ножици, товарителници, пликове, пакети, фолио, износни документи … за да опаковаме нещата там на място.
В офиса на DHL в единственото помещение, където се приемаха тогава пратките в празничен/почивен ден цари оживление. Тъкмо си бяха тръгнали 100 човека и използвахме една миниатюрна масичка и три стола тип „чакалня“, за да подготвим нашите 13 пратки за изпращане. Въпреки че бяхме натрупали всичко около нас с несгънати кутии, насипни материали и изобщо цареше хаос, хората мило ни увериха, че всичко е наред. Боби ловко държеше множество костюми в двете си ръце докато аз еквилибрирах мерейки и опаковайки. Не знам какво си мислеха за нас, но след толкова години различни спешни случаи, вече не изпитвах срам, когато полагам всички усилия нещо да бъде свършено навреме. Фокусирахме се върху крайната цел, а именно – тези 13 женещи се или подобни различни спешни костюми да стигнат след 2 дни до техните притежатели на другия край на света, когато в България все още няма да са свършили празничните дни и всички все още ще си почиват блажено някъде си. А и в офиса на DHL имаше хора с далеч по нерешими проблеми, та почти никой не ни обръщаше внимание :-).
И това го оцеляхме.
