12 години (е)магазини или малко избрани моменти от онези емоционални времена

От Ellie на 01/05/2022 в Desktop Backgrounds
0
2

12 години (е)магазин/и или малко избрани моменти от онези емоционални времена

Това е своеобразен дневник, събрал малко спомени от годините на първите ни две предприемачески начинания: магазин на ръчно-изработен домашен текстил „100 овце”, отворил врати през април 2010-та година (а от 2013-та година съществува само като блог „Ели след 100 овце“) и онлайн платформа за мъжки костюми по поръчка „Oliver Wicks“ (понастоящем има други управители и собственици), стартирала пред 2012-тагодина под името „Dragon Inside“. Събрах малко от нашите спомени, за да си ги прочетем след години. Преживяванията топлят, трогват, разплакват, развеселяват и заслужават да запазят своето място в личната история на всеки човек.

Първата дата, на която съм записала нещо (във файл в Google docs, където от време на време се сещах да напиша по нещо с години) е 25.11.2011 г., петък, това е близо година и половина след отварянето на физическия ни магазин „100 овце“, който се намираше до входа на Сатиричния театър на ул. Стефан Караджа номер 24. Имахме физически магазин на този адрес близо две години и половина (а общо повече от три години продавахме текстилни артикули „100 овце“), наложи се да затворим и известно време брандът „100 овце“ съществуваше само онлайн. На наше място отвори врати магазин за алкохол и цигари, който и до ден днешен си е там (десет години по-късно). Още имам дежа вю, когато стигна до ъгъла на ул. Стефан Караджа и ул. Раковски и понечвам да завия надясно в очакване да видя кръглата табела на нашия магазин за подаръци и уют, гласяща „100 овце“.

 

Част първа: Магазин за подаръци и уют „100 овце“, ул. Стефан Караджа 24

Датата е 25-ти ноември, годината е 2011-та, петък е! Цитирам мислите си от тоз знаменит момент:

„Започвам да пиша това нещо, подобно на дневник с една единствена цел: когато го четем след надявам се много години, да се забавляваме с всичко, което се е случило, изживявайки го истински различно, много по-весело и по-мъдро, нещо което не винаги успяваме да направим, когато събитията се случват пред очите ни. Но за разлика от мен, времето може да гледа на нещата с чувство за хумор, затова му предоставям материал :-).“

 

Епизод 1: Кашпата!

Днес е 25.11.2011 г. Основната мисъл, която ме е вълнувала в тоз знаков момент през онази 2011-та е била дали ще намеря саксията на тротоара пред вратата на магазина ни непокътната, разбирайте без да е ставала обект на вандализъм през нощта (крадене на току-що посадените ни цветя и храсти или хвърляне на тонове нови боклуци в нея).

Кашпата я преместихме от ъгъла на ул. Раковски и ул. Стефан Караджа (оригиналното й място беше на 20-тина метра встрани от магазина) няколко седмици по-рано, защото месеци наред бяхме наблюдавали с ужас и разочарование препъващите се и изкривени в адски пози софиянци, опитващи се да се набутат в десетте сантиметра, които текущо спрелият автомобил върху тротоара пред магазина ни така щедро им е оставил за преминаване. Те, разбира се, не успяваха. Затова трябваше да заобикалят нахвърляните спрели по тротоарите автомобили и в опитите си да не бъдат блъснати и все пак да успеят да се придвижат, не им минаваше през ума да вдигнат вторачените си погледи от тротоара към магазините наоколо. Камо ли пък да влязат. А ние някак си имахме нужда хората да влизат в магазина.

Преместената кашпа играеше ролята на своеобразен байчо, който пречи на колите да се забиват директно във витрината ни и изведнъж преминаването по тротоара стана песен, до колкото е възможно да ходиш по тротоара в София и да си пееш. Бяхме тъкмо боядисали саксията предната нощ, искахме да е чисто и хубаво, до колкото може. До сега тя беше играла полу-успешно ролята на нещо между плитка кофа за боклук и king size пепелник. Хората все още не можеха да устоят на изкушението да поставят артистично опаковката от изядения си чипс между току-що посадените ни храстчета и цветенца, толкова силно нещо е това навикът! Но пък и ние не се давахме.

Искахме да е чисто, приветливо и ако може не всичко да е наплюто, а борбата за хигиената върху тези 2-3 тротоарни метра беше ежеминутна. Разбира се, повечето ни действия, особено поддръжка, боядисване и почистване в късните часове на деня, бяха съпроводени от множество полезни съвети от минувачи, леко пияни хора, които искат компания или просто хора, които искат да си побъбрят с някого.

С истинска радост и едва отворили уморени учи, идвайки към магазина сутринта установихме, че боята е изсъхнала и храстчетата са на мястото си. Изглежда чисто и хубаво! Даже табелата „Внимание, боя!“ си стои на мястото. Явно денс ще ни върви! Минути след това в магазина влиза жена с питане дали можем а й изработим шапка-мозъчко. “Много яко изглежда, особено когато се чешеш, допълва тя!”. Май ѝ направихме.

Същият този ден е продължил с друга типична за София драма – капещо парно (в ателието, което бяхме наели за шиене наблизо), което се оказа, че капе от вентил, хитро скрит над окачения таван, така че да не може да бъде достигнат и съответно се наложи да режем тавана със зеге (трион). Казусът, разбира се, не се реши веднага 🙂

Но да се върнем към кашпата още само за минута. Доста време се борихме тя да остане залесена с истинска растителност, но уви … с много малко успеваемост. Проблемът не беше нито в цветята, нито в моите ограничени способности да се справям с тях. Просто нито едно храстче или цвете не доживяваше достатъчно дълго ефекта от моите нескопосани грижи, защото биваше откраднато за дни или понякога даже само за часове след посаждането му.

Например, засадили сме вечерта нови храстчета и затваряме магазина с едно такова особено чувство на удовлетворение. На сутринта храстчето е изровено изцяло, тротоарът пред магазина е покрит с пръст, а в кашпата зее дупка. Няколко вечери наред даже дебнахме и причаквахме на тъмно желаещите да крадат цветя, с току-що посадено и така примамливо ново храстче. В крайна сметка не успяхме да ги хванем лично на местопрестъплението, но пък имахме безполезен видео запис от камерата в магазина от едната вечер, на която се вижда как един дядо (о, изненада!), който явно е местен, защото очевидно провеждаше спокойни и лежерни разговори с хората от съседните магазини или с хората от театъра докато държейки в едната си ръка найлоново пликче, отскубна новото ни храстче с бързи и ловки движения и го набута в пликчето си. И те така.

Градинарските ни усилията просто надхвърлиха в пъти евентуалния резултат от тях. Желанието ни за истински цветя се беше изпарило изцяло. И взехме радикално решение: направихме летен комплект от огромни текстилни лалета (наистина огромни!) и зимен вариант с текстилна елха, които забучвахме в кашпата сутрин в зависимост от сезона и прибирахме вечер преди да затворим. Докато магазинът съществуваше не ги откраднаха, което беше изключителен успех. А само като си помисля, че в началото бях скептична!

 

 

Епизод 2: Любопитната баба

Във всяка сграда в центъра на София има поне по една любопитна баба. Не съм сигурна на кой етаж живееше бабата в сградата, в която бяхме наели ателието, в което шиехме. Но това, което знам със сигурност е, че тя много, ама много искаше да разбере точно с какво се занимаваме. Някак си не ѝ вдъхвахме доверието, което е имала към онези адвокати преди нас – хора, които си тежат на мястото и е ясно какво работят. Ние не ѝ помагахме особено в разузнавателните усилия. Всеки път, когато ни питаше, демек всеки възможен ден, отговаряхме че се занимаваме с „онлайн търговия“ и „ако искате, можете да ни разгледате сайта“. Това я оставяше безмълвна и тя не успяваше да зададе последващ въпрос. Все пак през далечната 2012-та година не всяка баба беше усвоила чудото на интернет комуникацията. Представях си, че ако ѝ обясня, че шия по 15 часа на ден, веднага ще реши, че много ѝ шумя и ѝ преча, затова просто не ѝ казвах нищо. По-добре да не даваш никаква информация, отколкото да дадеш грешната. Тя така ѝ не разбра нищо за повече от двете години, в които бяхме наели това ателие/апартамент. Това не я отказа, разбира се. Десетки пъти съм я виждала със залепено ухо за външната ни врата на офиса/студиото/ателието/скривалището, или което определение най-много му отива. Понякога я съжалявах, а понякога отварях вратата рязко, за да ѝ стане поне малко неудобно и да ни остави на мира за няколко дни. Шерлок-бабата през останалото време също не бездействаше. Тя беше хвърляна в ежедневен ужас и държана нащрек без прекъсване и от местния пощенски служител, който носеше десетки писма, адресирани до клиенти на адвокатската кантора или други фирми, регистрирани в сградата, които получаваха кореспонденцията на клиентите си, а тя щателно преглеждаше писмата и ги връщаше отново долу на лавицата под пощенските кутии с прилежно и подробно написани бележки на ръка върху всяко писмо, с химикалка, за всеки получател или за пощальона. Бележките гласяха неща от сорта на „лицето не е живяло никога тук“ или „лицето сигурно е омряло“.  Да, правописът не беше сред силните страни на Шерлок-бабата.

 

Епизод 3: Обувките

Едно от най-големите ми „достижения” за пестене на време през 2011-та година беше, че ходех с обувки, които се закопчаваха с велкро (умишлено си избирах такива модели), бях сметнала колко време на ден ми пести, когато се събувам и обувам по 100 пъти, сновейки между ателието и магазина. В ателието, на което така модерно викахме студиото, макар доста битово, държах да съм по чисти пантофи и всички одеяла и възглавници да се произвеждат във възможно най-чистата среда. Всичко беше точно до момента, в който поредните ми обувки с велкро се скъсаха и трябваше да си купя нови. Времето за търсене не се увенча с успех и успях да се сдобия само с кецове в връзки. Така ме осени поредната „гениална“ идея да ходя без връзки, което практикувах с месеци. Сега като се сетя и леко се притеснявам.

 

0 Коментара

Добавете коментар

Отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

*