Защо и как: Холандия 2022

От Ellie на 14/04/2023 в Desktop Backgrounds
0
6

Промяната не е лесно нещо, нито пък решението да направиш голяма такава в живота си, особено когато си на … ами на 35 плюс. Миналата година (2022-ра) в началото на годината взехме това решение и година по-късно сме вече тук, преместили целия си живот от България в Холандия, вече 5 месеца. В Утрехт. 

В края на октомври миналата година в 3 през нощта тръгнахме от къщи-то ни в София. И понеже точно в този момент бебето ни В. беше навършила 3 месеца, бяхме планирали всичко по часове и минути за дни напред. Предварително си представяхме количеството багаж,  с което трябва да пътуваме, затова бяхме заявили транспорт с бус, който да ни закара до летището в София, както и такъв за от летището в Амстердам до хотела в Утрехт. По принцип от Амстердам до Утрехт е около 25 минути с влак и влаковете са суперски, но ние този път нямаше как да се предвижим по този еко начин, защото пътувахме с: голяма бебешка количка Thule (модел за бягане) с кош за новородено (две части), огромна кучешка клетка с голямо куче в нея, 2 големи куфара и 3 чанти, две от които трябваше да минат за ръчен багаж въпреки че тежаха по 15тина килограма всяка и ние с бебето. Какво бяхме взели толкова, ами не ми изглеждаха твърде много неща, не знам. Години наред по летищата съм изпитвала смесени чувства към хората с толкова багаж, нещо между много ми е мъчно за горкия човек и виж го само колко е смешен :-). Та и ние този път така. Кацането на летище Schiphol в Амстердам беше особено забавно. Изходът, където могат да спират посрещащи с коли, т.е. където трябваше да бъде нашият бус-превоз, беше възможен само при терминал “заминаващи”, та по тази причина трябваше да прекосим цялото летище от терминал “пристигащи” до терминал “заминаващи” с целия този багаж. Тъкмо взели Рила от багажното за “извънгабаритен товар”, тя беше особено екзалтирана да ни види, искаше веднага да излезе от клетката си си и да подскача на воля. Ама веднага! Е да де, но после отново трябва да я набутаме вътре, защото нямахме допълнителна свободна десета ръка, с която освен всички тези мити куфари и клетки да държим и подскачащото куче на повод. Да набуташ обратно в клетка куче, което е прекарало вече в нея не особено приятни 3-4 часа е задача с повишена трудност за поне двама! Тръгнахме. Боби върви отпред. Рила започва да лае, защото Боби върви отпред, а тя лае винаги, когато не е първа в нашата скромна група/стадо. Е да де, но нейната клетка трябва да я дърпаме и тя видиш ли се оказва на последна позиция. Боби с двата огромни куфара и голяма раница ходи напред, а аз следвам в някакво сносно темпо, като бутам количка с детето пред себе си, нося си голямата раница, а с другата ръка дърпам клетката-танк на Рила с 25-килограмовата Рила вътре. За капак нося със себе си и полу-професионална огромна хладилна чанта с (не се смейте!) замразена кърма, която успешно стигна до фризера в Утрехт същият следобед. След доста умуване и звънене на летище София в опит да разбера мога ли да пренасям замразени неща изобщо, прецених, че най-лесното решение е чантата да пътува с нас. Нямах сили да се разправям с куриери в последствие. (За повече такива добри съвети, съм на разположение :-)). Рила, разбира се, не спря да лае по целия път от терминал “пристигащи” до терминал “заминаващи”, в притеснението си, че сред навалицата от стотици/хиляди хора, пристигащи и заминаващи изпуска Боби от поглед и някъде можем да го загубим. Пискливият лай предизвика неистовото желание на контролиращите паспортите да прегледат внимателно нейния и да се уверят, че има задължилтелната баксина за бяс, защото идвала от източна Европа. И правилно, разбирам ги. Рила пътува с нас откакто я имаме, вече пета година, ходила е къде ли не, но до този момент никога не бяха проверявали паспорта й. Не помня дали детето се разплака, но не е било достатъчно силно, защото помня само квиченето на Рилчето. И те така вече пети месец. Сега някак си усещането на моменти е сякаш сме живели тук с години. 

Като допълнение, пътуването с голямо куче (над 8 килограма с клетката, а в нашият случай около 30 килограма с клетката) изисква освен огромна клетка и здрави нерви, също така и предварителна еквилибристика, защото България Еър допуска само по едно голямо куче в багажното отделение на всеки полет, така че преди резервацията на билети за полета човек трябва да се увери, че има място точно за неговото куче на този полет след като постои на линията на България Еър достатъчно дълго, че да се свърже със служител. След което, много бързо трябва да запази билети за хората-пътници, чакайки отново и отново на линия по телефона България Еър, за да го свържат отново с оператор от обслужването, че да резервира и билета за кучето допълнително след човешките билети, защото автоматично нищо не става. Кучето трябва да има ваксина против бяс, печат и подпис от ветеринар, че е обезпаразитено и всичко му е наред с дати от ден-два преди заминаването. Този път бяхме на границата на килограмите за между скъпата и по-скъпата тарифа за голямо куче, но минахме с по-малко скъпата :-).

А ето и малко предистория. Решението за заминаването не беше хич лесно, ама хич. След доста провалени благотворителни проекти и опити да подобрим средата около себе си и повече от десет години работа по малкия ни бизнес в България, последните години настъпи нещо като осъзнаване. Искаше ни се да сменим обстановката драстично и най-вече да не ни се налага ежедневно да се ядосваме. Предните години бяхме ходили за по седмица-две на различни места в Европа, за да си представяме къде бихме се чувствали добре и да събираме впечатления. Бяхме рисърчвали доста също. Искаше ни се да живеем на място, където не е нужно за всичко да се използва автомобил, където може да се живее с велосипед например, където децата са обичани, уважавани и важни за обществото и където все пак можем да си позволим да идем. И така избрахме Холандия. Не, не всичко е идеално и съвършено, разбира се. Например Витоша ужасно много ми липсва, заменила съм я за ежедневно бягане с детска количка до местните извънградски големи ливади и полдери, където се разхождат коне, овце, патици и пъдпъдъци. Не е същото, но пък разликата е, че тук мога да стигна с детската количка със спящото бебе в нея, бягайки, до съседния малък град или до където си поискам всеки ден като използвам съвършено гладките велоалеи без да събудя детето по време на обедния сън, а в София не мога да ида безпроблемно с детска количка даже до Южния парк, на два километра от нас. Когато ми залипсва Витоша се сещам, че вятърът в Утрехт е сравним с платото на Витоша и ми става едно такова носталгично.

 

Миналият януари окончателно взехме решението къде и кога ще се местим и започнахме с планирането. Бях в 15 седмица бременна, когато го решихме, след няколко загубени бременности, ходене по лекари с години и една инвитро процедура. На фона на месеците висене пред кабинетите в болницата, това решение за местенето не ми изглеждаше кой знае какво начинание, притеснявах се доста повече дали всичко ще е наред с детето, особено след като бях лежала в болница още в 7-ма седмица през октомври на системи за задържане. Така и така прекарвах толкова време в чакане пред кабинетите, щях да го оползотворя с учене на холандски. Така и стана. Но истината е, че за да мине безпроблемно преместване на хиляди километри с малко бебе, си трябва доста планиране предварително.

 

Как се подготвихме?

Започнахме да учим холандски: Януари записахме онлайн курс ниво A0 до А1, съвсем начално ниво. Преди това се постарахме да минем няколко урока и да имаме някаква представа от този език. Доста месеци ми отне да се опитам да забравя малкото немски, който помнех, защото постоянно бърках основни неща между немски и холандски. А те си приличат много (hint: холандският е по-лесен). После записахме A1 – A2, а след това с онлайн учител изкарахме част от B1. След като пристигнахме и влязохме в някакъв ежедневен режим записах тукашен онлайн курс за B1. Сега обмислям следващия. Още е трудно, местните хора говорят много бързо, но ученето на езика е може би най-добрата инвестиция на време, която направихме. Не мога да си представя, ако не разбирахме поне частично какво говорят и не можехме да си кажем по няколко думи с местните хора, как бихме се чуствали. С много хора можем да си кажем по няколко изречения ей така докато си разхождаме децата или кучетата. А за неща, свързани с детето, лекари и медицински например, даже е невъзможно на моменти без минимално познание на езика. Въпреки, че всички знаят, че в Холандия всички хора говорят прекрасен английски, тук е имало до момента за тези малко месеци доста случаи, в които хората ми казват, че английският им не е особено добър и видимо си отдъхват, когато могат да ни обяснят каквото трябва на холандски. Все пак не сме в Амстердам, макар и само на 30 минути от него, в Утрехт е много по-малко “интернационално” усещането и доста повече холандско. А това е страхотно, защото местните се радват, че се стараем да говорим езика с колкото познания имаме. Притеснявах се, че няма да ме оставят да се опитвам да говоря и ще превключват директно на английски, за което ни бяха “наплашвали” предварително. Но това се случва доста рядко тук, вероятно повече в Амстердам. Чака ни ниво B2, само време да му намерим.

Другото, с което се подготвихме е предварителен рисъсрч. Както винаги, с Боби имахме споделен гугалски файл. Там си водехме бележки за всичко – от опциите за детски градини до чисто административни казуси и даже трасета за бягане наблизо. Има тонове информация за Холандия от експати онлайн и реално не беше трудно да научим всичко, което ни трябва като за начало. Ето например тази влогърка има доста полезни видеа: https://www.youtube.com/@JoviesHome/videos.  

Намерихме място за живеене предварително. Защо Утрехт: защото е близо до Амстердам, но все пак е по-достъпен град финансово за живеене. Градът е супер жив и хубав, пълен е със студенти заради Университета, но и има много спокойни квартали. Центърът е шумен и пълен с хора по всяко време, а кварталът ни, който е на 10-тина минути от него е тих и спокоен, пълен с деца. От гарата в Утрехт има директни влакове като нощния до Базел в Швейцария и с едно прекачване до Лаутербрунен, където планираме да ходим от време на време – едно от най-красивите планински места, които някога сме посещавали. Там прекарахме седмица преди прословутата обиколка на Мон Блан през 2019та и се влюбихме. От същата тази гара в Утрехт  се стига за 3.5 часа до Париж. Това вече го тествахме като отидохме на Парижкия маратон на 2ри април, преди няколко дни. Знаехме, че мястото за живеене ще трябва да си го купим, защото тук наемането е по-трудно, а ние сме с малко бебе. За целта още февруари взехме кредит. Следяхме местния сайт за имоти месеци преди това, свързахме се с местен брокер и Боби дойде на огледи за 2 дни през март, вече беше рисковано да пътувам и аз. След двудневен престой в Холандия вече бяхме запазили мястото, където живеем сега и платили капарото. Така се изстреляхме в списъка с най-бързо взетото решение за купуване на жилище евър. Хората, от които го купувахме са с две малки момиченца и ремонтираха друго място в момента, бяха взели кредит и можеха да се изнесат най-рано септември. Това ни вършеше чудесна работа, понеже не искахме да пътуваме със съвсем новородено бебе на под три месеца така и така и се чудихме как ще се организираме, ако трябва да вземем мястото по-рано. Имахме фиксирана дата за подписване при нотариусите още от април за септември, която в последствие преместихме за октомври, защото хората имаха нужда от още малко време. Тук при продажбата се прави техническа инспекция на всичко, за която получаваш доклад. Вследствие на доклада, ни намалиха малко цената, заради една несменена тръба. Поддържахме връзка с продавачите за различни битови неща през тези месеци и задавахме всякакви въпроси – от неща за квартала и детските градини, до питания за размери на неща по къщата. Не мога да пропусна да отбележа коренно различния експириънс, който преживява тук клиент на нотариус, сравнен с онова, с което сме свикнали: нотариусите тук вземат доста по-малък процент от сделките, а вършат доста повече работа от българските нотариуси. Наример, имат нещо като escrow сметка, по която купувачите нареждат парите и след датата на сделката те ги превеждат на продавачите, след като се уверят, че продавачите нямат задължения към държавата например. Нотариусите ни пишеха редовно от април до октомври за всякакви подробности, ъплоудвахме информация на сайта им, имахме си там досие. Като цяло усещането е за спокойствие и сигурност, защото до този момент това, което бяхме виждали при сделки е трепетно търчане до банката на купувачи и продавачи (често и заедно!) и още по трепетно превеждане на средства и очакването им по сметката на получателите, последвано от тържествено даване на ключове. В Холандия на датата на прехвърлянето на 24-ти октомври (2 дни след пристигането ни!), след преглед и приемане на къщата всички заедно отидохме в офиса на нотариусите, някои пеша, някои с велосипед. Приличаше по-скоро на нещо като среща на кафе, отколкото на изповядване на сделка. Нотариусът старателно провери рождените дати на всички в залата, включително и на преводачката (бяха ни намерили преводачка от български, българка, която над 30 години живее в Холандия) и изчете на две на три нотариалния акт, съвсем отгоре-отгоре. Забавляваше се на англо-холандски, че не е често срещано двойка чужденци да си купят жилище, без единият да е холандец :-). И понеже преводачката беше родена на първо число от месеца, както мен и както Боби, нотариусът наистина остана с впечатлението, че всички българи се раждат на първо число от месеца по принцип :-). Бебе В. през цялото време при нотариусите спа, за целта я носех със слинг и вместо да седя докато обсъждахме покупко-продажбата, стоях права до стола си и леко полюлявах бебе В., за да не се събуди. И до ден днешен спането ни е така.

Още там девойката ми подаде връзката с ключовете и час по-късно вече бяхме започнали да чистим къщата в промеждутъците между храненията на детето. Много мило беше, че намерихме в кухнята на къщата подарък: розово зайче Nijntje за нашето бебе, заедно с картичка с много мило послание и едно шампанско. Бяха се постарали да го извадят тайно след инспекцията, за да си го намерим, когато се върнем вече в къщи.

Въпросното зайче е нещо като символ на града, неговият създател е роден в Утрехт. Името Nijntje (чете се Нейтье) идва от het konijn, което означава заек и съответно умалителното (ko)nijntje или зайче. Тук умалителните са на почти всичко, нещо като в българския език, но не съвсем. Използват се много повече от в българския и за абсолютно всичко, но смисълът им е малко по-различен. Умалителното е нещо мило, симпатично и сладко, а в българския смисълът е някак си с нюанс на леко фамилиарничене. Помня една статия в Капитал (https://www.capital.bg/light/tema/2016/02/28/2711500_materialche/) от преди години за умалителните в българския език, на която доста се забавлявах. Еми ив холандския са доста, заслужават да бъдат подобаващо описани. Та, зайчето Nijntje е много популярно тук, има всякакви детски неща с него. А има и един светофар в града, който не свети с пресичащо човече за пешеходците, а със зелено и червено Nijntje вместо това.

 

Регистрирахме се в обищната в същия този ден, след посещението при нотариуса. За да се регистрираш на конкретен адрес в Холандия трябва да имаш договор за наем или да си купил място и съответно да имаш някакъв документ за това (например нотариален акт), както и да си носищ акта за раждане. Това се случва в общината, като трябва предварително да си си запазил час. Както всичко тук, трябва да планираш от много предварително, месеци предварително по възможност часа си в общината. Ние си бяхме запазили час за среща за регистрация в общината онлайн през сайта на общината още през месец август. Почти всичко тук има онлайн присъствие и може да се заяви онлайн. Актът за раждане трябва да е специален, с квадратен печат, който извадихме допълнително преди да заминем и който преведохме и легализирахме на английски и за всеки случай на холандски актовете ни за раждане. Английският первод беше достатъчен. Същото направихме и с други важни документи, като например медицински документи за неща, които следим, както и всички медицински документи на детето, за да е по-лесно ходенето на лекар и записването при местните педиатри (не са точно педиатри и има две институции, които се грижат за децата). Важно е да се регистрираш в общината, за да имаш BSN номер (тукашното ЕГН), защото без него не можеш да правиш почти нищо. Вече въоръжен с въпросния номер можеш да си извадиш банкова карта, да си платиш здравните осигуровки (бебето е осигурено към полицата на единия родител), да подпишеш договор за мобилен телефон и какво ли още не. Получихме BSN номерата си около 10 дни след регистрацията в общината или 12 дни след като пристигнахме в Холандия. По пощата. Жената, която ни прие за регистрацията в общината е единствената през тези повече от 5 месеца, която се опита да ни върне за нещо и която не искаше да ни говори на холандски. Заключението е, че общинските служители по целия свят са особени хора, но и е факт, че на изпращане ни поздрави и заяви, че на хората регистрацията им отнемала месеци, ние сме били добре подготвени, за да ни отнеме два дни. Самата община е голяма и модерна сграда, в която вътре има всякакви интересни неща като шах с човешки ръст и ако я погледне човек не би могъл да си помисли, че е общината, особено човек идващ от Източна Европа и имащ ясна представа как изглежда сградата на една община. Другото важно ежедневно нещо за отбелязване е, че тук не работят почти никакви чужди банкови карти, освен местните. След като имахме BSN номера и съответно мобилното приложение, в което се логваш в повечето общински и не само сайтове (dgigd, нещо като универсален електронен подпис), можехме да си открием и банкова сметка, отново онлайн. Както всичко тук, принципът е: заявяваш онлайн – получаваш по пощата. От BSN номерата и паролата за въпросното приложение, банковата карта, детските педиатри и до каквото се сетиш, получаваш всичко по пощата. Почти всеки ден получаваме писма. Моята банкова карта я получих с 4 отделни писма – едно писмо с картата, едно с устройството за електронно банкиране, едно с паролата и още едно ей така за спорта. Пощенските служители разнасят всичко, а количеството поща, която получава човек е невероятно, поне за мен. Не помня в България от години да съм получила и едно писмо. Например, веднага след като се регистрирахме в общината ни писаха от бюрото, което следи ваксините на детето (едната институция), за да проверят какви ваксини са й правени до момента. На втория месец ни писаха социалните, за да ни кажат, че имаме право да се регистрираме, за да получаваме детски надбавки (стараят се да стигнат до всички граждани по всички въпроси и да ги информират). През февруари получихме бюлетините си за гласуване за местните authorities, които отговарят за управлението на водните ресурси, отново по пощата. С въпросната бюлетина на 15ти март гласувахме. Още един пример. През януари трябваше да се обадя по телефона, за да запазя час на детето за преглед при ортопед (тук се прави на 3ти месец този задължителен преглед, ние го бяхме изпуснали, защото пристигнахме след това), а в България се прави на 5ти, ние вече бяхме заминали. Беше важно, защото бебето беше седалищно разположено почти до края и трябваше да прегледат ставите й. Обаждам се аз и ми дават час и аз питам къде точно трябва да отида, в коя сграда, кой кабинет на болницата?! Отсреща жената на линията е много учудена от въпроса ми, аз нали съм свикнала в България да търся кабинети и регистратури, които никой не знае къде са с часове и да снова между корпусите на някоя болница или поликлиника, многократно и стоически. Еми не можаха да ми отговорят на въпроса по телефона, защото тук за потвърждение получаваш СМС и писмо по пощата 🙂 с подробно описание. Пристигна след 2-3 дни.

Как се преместихме? Преместихме си всичко, всичко. Нещата, които не планирахме да вземем от България ги бяхме подарили, продали, разпродали или хвърлили в зависимост от качествата на всяка една вещ. Това с малко новородено бебе, което през деня не искаше да спи отне супер много време. Човек разбира с колко неща се е затрупал, когато тръгне да се мести. Затова все съм си мислела, че местенето на някакъв период от време е направо здравословно с цел отърваване от неща. И профилактично трябва да се прави. Бяхме поръчали 50 кашона, в които трябваше да опаковаме всичките си неща. Кашоните станаха над 70 броя, цяла стая беше пълна с пакетирани кашони, с описание на всеки и номерация. Шегувахме се, че оставям всичко за “последния кашон”, защото планирах нещата, които ползваме най-много, но с които няма да пътуваме да пратя последния ден по Спиди в този прословут последен кашон, ако вземат останалия ни багаж по-рано. Това не се наложи, защото фирмата, която пренесе багажа ни взе всичките ни неща след 8 вечерта в деня преди пътуването, т.е. само няколко часа преди полета ни. Така си спестихме последния кашон за сметка на голямо количество похабен стрес. До последно се чудехме дали ще дойдат :-). Камионът, който натоварихме в петък, пристигна в Утрехт, пред вкъщито ни, във вторник, т.е. само ден след като бяхме започнали да подреждаме и чистим. В събота от хотела бяхме поръчали някои основни мебели, като например легло, на което да спим та вторник разполагахме само с това. Бях се престарала с петпластовото велпапе кашони, които после трябваше да рециклираме. За да е по-защитено всичко, ок, но тези кашони нямат смачкване и сгъване. А рециклирането тук не е където и както си искаш и не може да ги оставиш до контейнерите за по-удобно. В този ред на мисли трябва да добавя, че наехме бус от местната услуга за автомобили под наем, за да закараме хартията до местния пункт за рециклиране, където има големи мачкачки за картонът например. Картонът от преместването плюс опаковките от първите получени мебели изпълваше абсолютно цялата ни всекидневна и беше толкова много, че нямаше как да влезе в контейнерите за рециклиране в квартала, които са с относително малки отвори и сравнително ограничен обем, въпреки, че мачкат хартията след всяко хвърляне. А ние нямахме възможност да го хвърляме с месеци, защото всекидневната си ни трябваше. За да не губим време бяхме решили какво ще поръчаме от икеа и wehkamp за всяко място в къщи още преди да заминем. Бяхме си разпределили мебелите в пространството и визуализирали всичко с помощта на една онлайн платформа. Чакахме само да премерим всичко финално, за да се уверим, че е удобно за съответното място преди да го поръчаме. 

За местната услуга за автомобили под наем трябва да спомена, че всъщност те са две компании, като едната от тях наскоро стана на цели 25 години. Автомобилите са както бензинови, така и електрически и са навсякъде буквално. Бензиновите имат конкретни паркоместа в квартала, така че винаги да имаш автомобил под наем в случай на нужда. Да, не е твоят си автомобил и трябва да си носиш например детското столче и покривалото за кучето и какво ли не всеки път, но пък и не се занимаваш с времеемка или скъпа поддръжка. И двете услуги имат стандартни приложения, като в едното даже може да използваш местната си карта за градски транспорт, за да отвориш автомобила. Тук картата за градски транспорт (ov-chipcard) е нещо особено ценно. Поименната такава се поръчва онлайн и се получава, разбира се, по пощата. За да има елемент на объркване все пак, едната услуга за автомобили под наем се казва Green Wheels, повечето й автомобили са червени на цвят и бензинови, така че не е особено green, за разлика от другата – My Wheels :-). 

А ето и малко кратки впечатления от тези първи месеци, които ще продължавам във времето, защото има доста интересни неща за разказване навсякъде:

Пощата: както споменах, тук пощата чисто и просто наистина работи. Можеш да си купиш пощенска марка с приложението на post.nl и да си следиш пратките за деня пак в това приложение. Голяма част от онлайн поръчките идват по пощата, повечето са с безплатна доставка, а големият местен сайт bol.com предлага посредством пощенската услуга доставка на следващия ден ако поръчаш до 23:59 вечерта на текущия. Като се има в предвид колко пъти търсих например bepanthene крем за детето в местните вериги, който върви като топъл хляб у нас, и колко пъти нямаше наличен точно в магазина, в който се намирах, вече само го поръчвам. Както и куп други неща. Всъщност поръчвам почти всичко, не мога да си представя ако тези неща трябваше да ходя да ги търся всеки ден с бебето и да обикалям обектите на местните дрогерии, където не зареждат всичко и често точно това, което ти трябва е в друг обект или е изчерпано.

Банковите карти: местните банкови карти са Маестро, повечето сайтове и магазини не приемат Виза или Мастъркард, а работят с местните карти на местните банки. Работят и с местната сисетма за плащане ideal. Ние нямахме местни карти около 3 седмици, през което време ползвахме една V-card, за която в някои форуми туристи бяха писали, че работи в Холандия и затова си бяхме извадили такава от ПИБ. Също така си сменихме локациите на Revolut-ите на Холандия като пристигнахме и поръчахме към тях банкова карта, която получихме доста бързо, разбира се по пощата. И тя работеше. Икеа само приемаха онлайн българските ни Мастъркард и Виза карти. Та с тези еквилибристики се справихме тези първи седмици, в които ни трябваха мебели и всякакви неща (приехме къщата с една малка кръгла масичка в средата на дневната и една секция, нищо друго). Плащанията кеш не са опция, даже когато става въпрос за ежедневни плащания, не за извънредни, защото не навсякъде приемат плащания в кеш и не можем да ходим да теглим постоянно пари от няколкото ATM апарата в града (и те са голяма рядкост!). Времето, времето също е доста кът. 

 

Детските прегледи: Consultatiebureau (Jeugdgezondheidszorg Utrecht) или грижа за здравето на децата е институцията, която преглежда децата веднъж на няколко месеца и администрира ваксини. Тя се занимава с децата, когато са здрави, уверява се че растат и получават адекватни грижи. Ако нещо им има – отиваш при личния лекар след като си запазиш час по телефона. Още ме смущава мисълта, че не мерят и преглеждат децата всеки месец, както съм свикнала. Можеш обаче да им задаваш въпроси по телефона, ако се обадиш в конкретен часови диапазон и зададеш въпроса си, педиатърът ти връща обаждане и ти отговаря. Има и други особености. Например, на бебетата само веднъж се взема кръв за изследване за генетични заболявания, когато се родят, за да се разбере дали са носители, например на бета таласемия и други опасни генетични заболявания, за които системата е преценила, че е по-добре да проверява, отколкото не. Те правят минимума здравни проверки, така че го приемам за важно. Писаха ни и в къщи дойде сестра, за да вземе кръв на детето от петичката, защото тези изследвания се правели примерно до четвъртия месец на детето, не по-късно. Тук не се правят стандартни изследвания например на шести месец например, за да проверят как са показателите на детето. Изобщо не се прави нищо, ако нямаш оплаквания. Това също ми се вижда странно, все пак за бебе съм си представяла, че трябва да се правят извънредни неща. Понеже не я бяха преглеждали на месец 3, от Consultatiebureau дойде една от сестрите в къщи, за да измери детето (дойде с велосипед, говореше английски горе-долу и си носеще катнар) и да ни даде различни съвети, например да се уверим, че във водата, която пием няма олово ако къщата ни е стара и да даваме на детето да опитва храна като прилагаме здрав разум :-). Единственото, което ме посъветваха на тази среща беше да прилагам “здрав разум” и да не дам например на детето едно кило лук на някое хранене. Няма ги съветите за захранване по 3 или 5 дни с едно и също зеленчуково пюре в началото, които се дават в България. Тук методите на захранване са осъвременявани преди няколко години, за разлика от българските, които май са от преди двадесет и повече години. Има един гайд-книжка (доста тънка между другото) с насоки за отглеждане на дете от 0 до 4 годишна възраст, в която трябва да има най-важното и си я носиш всеки път като ходиш на консултация. И тази книжка ми дадоха на първото посещение. На фона на десетките книги за деца, които съм помъкнала с нас от стотици страници, макар и да не съм изчела всичко, това изданийце ми изглежда доста тънко. Разбира се, тук има други неща като например късото майчинство и фактът, че много жени се връщат на работа още когато детето им е на 5 месеца, за да си запазят работните места, които не са оптимални. Нищо не може да ме убеди, че това е полезно за детето, макар че разбирам смисъла. Но по тази причина детските заведения работят със съвсем различни норми и стандарти и са много впечатляващи и вдъхновяващи. Освен това се и чака доста за тях поради създадения голям наплив, ние се бяхме регистрирали докато бях бременна и все още сме в waiting list-а, примерно година и половина след регистрацията. 

Храната: в местните вериги има почти едни и същи неща навсякъде. Има няколко вериги, които доставят по домовете с поръчка, както и няколко отделни такива услуги, които предлагат наример доставка за отрицателно време. В магазините тук има около 90 вида заместители на месо тип Beyond Meat (който между впрочем се произвежда тук), каквито ядем от години, с тази разлика, че тук са два пъти по евтини, понякога и повече от два пъти, когато има промоция. Овесеното и бадемово прясно мляко (също топ продукт в къщи) е между 1.79 и 2 и нещо евро и е под път и над път. Категорията със зеленчуците пък се казва „Aardappel, groente, fruit“, т.е. „Картофи, зеленчуци и плодове“, защото картофът е най-предпочитаният зеленчук и е категория сам по себе си, нищо че в страната се произвеждат ужасно много зеленчуци по принцип всякакви. Та, в магазините има около 80 вида картофи средно – като сортове, начин на приготвяне и пакетиране. Нещото, което ме потресе е, че и тук няма свестни домати. То и сезонът е зимен, но не възлагам големи надежди и на летните. Съдба. 

 

Велосипедите: на втората седмица направихме кратка обиколка в местните магазини за втора ръка велосипеди. Най-трудната част беше, че рамките втора ръка са доста високи като за мен, тук хора с височина 1.60 май няма особено много, че да си продават велосипедите. Та с известни трудности намерихме една Gazella втора ръка със спирачка с контра, истински холандски велосипед – мечта. И супер евтин. Започнахме да следим местния olx (https://www.marktplaats.nl/) и за две седмици следене намерихме и другата ни заветна цел – каро велосипед втора ръка в добро състояние за деца и куче, в което да можем да возим и Рила. Разликата спрямо каргото, което не е мислено за куче, е че предната стена на голямата дървена кошница се сваля като триумфарна рампа, за да може Рила спокойно да се качи и възцари и да не ес налага да вдигаме скромните й 24 килограма, особено като е след разходка, мятаща бясно супер кални лапи и някак си да трябва да я строполим до детето в този й вид от високо. С рампата по-лесно се случват нещата. Иначе велосипедистите тук са с най-голямо предимство спрямо всички предвиждащи се на пътя. Като пешеходец трябва много да внимаваш, защото велосипедистите не спират почти никога. Доста пъти са се опитвали да ме отнесат, заедно с бебето, а вело трафикът не е безкрайно натоварен. Велоалеите са отделни обособени алеи извън пътното платно и отделни от тротоарите, така че това е едно допълнително трето ниво, за което трябва да се внимава на пътя, особено ако шофираш автомобил по този повод ти се налага да се оглеждаш. Трябва да се оглеждаш за още едно измерение, с което тепърва свикваме. По закон си длъжен да имаш светлини на велосипеда, което правило всички спазват. По тази причина сложихме светлини и на детската количка, за вечерните разходки през зимата, защото доста рано се стъмва ноември и декември. Денят изведнъж пораства през февруари имам усещането, че е порастнал с часове. 

 

 

Praxis: покрай сглобяване, дупчене и монтиране първоначално често посещавахме местния магазин за строителни/ел и домашни потреби, градския му вариант, който е на съседната улица. Благодарение на него научих думи като spanningzoeker (фазомер), за които google translate не е особено полезен, но пък с обяснението, че търсиш нещо, което прилича на отверка и проверява дали някъде има ток, нещата се намират :-). Бяхме си взели уред за търсене на ток в стени още от България, защото къщата е доста стара и искахме да сме сигурни, че няма да уцелим кабел, актуални чертежи и схеми за повечето стени няма. Уредът е на Bosch и въпреки ревютата и старателното ни избиране, на втората седмица се развали и сега навсякъде показва, че тече ток, така че монтажите са малко на магия. В същия този местен магазин продават и дъски например или други дървесини, които можеш да си нарежеш на място сам, след като си ги купиш. Както всичко тук, персоналът не е ангажиран с много неща, които сам можеш да свършиш. Всичко е някак си на самообслужване. В единия край на магазина има място за инструменти, отиваш, мериш си и си режеш. Друга дума от тези дни и в същия дух е маламашка или plaksplaan. Ще си измазваме едни неща. Не съм си представяла колко работа има по една къща, макар и супер малка къща. Например, до сега сме имали възможност да изпием едно кафе на покрива, но вече инвестирахме време за лакирането на настилката му. 

 

Доверието: доверието е на особено високо ниво. В повечето магазини сам си чекираш продуктите, които си купуваш. Още първите дни ни оставиха пратка за хората от една от съседните къщи, това се повтори десетки пъти за седмици. Първият път ме притесни, в България никой не се е съгласявал да приеме пратка за мен, даже да я пази час, да не би да го обвиня нещо например, че ми липсва. Тук е точно обратното. Та покрай куриерите успяхме да се запознаем с повечето съседи на нашата и на съседната улици. И наши пратки също бяха оставени при съседи. Куриерите, които разнасят според мен милиарди пратки на ден толкова нямат време, че звънят едновременно на по 10 врати и който отвори пръв получава пратките на всички наоколо :-). Иначе не могат да смогнат да ги чакат всичките тези хора да им отворят, докато слязат от третия етаж. И на никого това не му се вижда странно. Един път пък DHL ни бяха оставили пратка с книга в кошницата на карго велосипеда, паркиран пред къщи и ни бяха пуснали бележка с тази информация в пощенската кутия, т.е. през вратата. Много яко :-). С изпращането на пратките е горе-долу същото. Правиш си онлайн товарителницата, плащаш я с карта и я оставяш в някой пойнт за събиране на пратки. В някои случаи даже не се налага да ти чекират баркода на пратката на място (например пратките на DHL, изпратени от сървис пойнт), защото има устройство и сам си чекираш пратката и си я оставяш при останалите пратки за изпращане. Никой не проверява колко тежи, не я отваря да я преглежда и разглежда, да не би да пращаш опасни товари, както е например в Еконт или Спиди, когато изпращаш от България за Европа. В този ред на мисли трябва да отбележа, че не съм използвала физически банкноти под абсолютно никаква форма повече от 4 месеца. Ама под никаква. Не ми се налага да си нося портфейл. 

Велосипедите: невероятно е. Носят си децата, кучетата, маси, столове, хладилници и всичко, което човек може да се сети на велосипед. Преди Коледа няколко седмици съботите всички се разнасяха с огромни елхи, закрепени върху велосипедите им, които старателно бутаха. Понякога карат и по два велосипеда едновременно, като карат единия и придържат другия, понякога носят кашони с размерите на печка или хладилник и ги придържат небрежно с едната си ръка някак си докато си карат велосипеда с другата. Понякога пренасят столове и маси с велосипед. Понякога карат без ръце. Да гледаш участниците на пътя е истинско удоволствие, а да станеш част от това каращо велодипеди общество е супер забавно, особено в час пик. Мога да наблюдавам велоалеите с часове. И приставките и аксесоарите за велосипедите са десетки и различни видове, всякакви щайги, касетки, седалки, поставки и какво ли не. За тези месеци също така не съм била свидетел на нито един нервен участник в движението на пътя, под каквато и да било форма. Не че ги няма, но не са толкова често срещани, в София се псуват на всеки ъгъл спрелите една върху друга автомобили или другите, които се надпреварват за единственото място на Солунска, което обаче е твърде тясно за 9 от 10 автомобила. 

 

Бегачите: по всяко едно време от денонощието в града около канала, по парковата алея и включително по велоалеите извън центъра на всевъзможни места можеш да срещнеш бягащи хора. По всяко време и много от тях. Просто излизат от къщи и бягат. Понеже зимата се стъмва рано, вечер всички бягат със светлини. Има светлини, които се поставят като жилетка и се продават в Декатлон. Не мисля, че е задължително по какъвто и да било начин, но хората са свикнали, че това води до по-голяма безопасност и всички светят вечер. И кучетата често са със светещи каишки. И ние светим, взехме си същите светлини. През деня извън центъра на града бегачите често ползват велоалеите за бягане. И ние ползваме велоалеите за бягане. Има и други бягащи с детска количка, макар, че стандартът е децата от съвсем малки бебета да се карат с велосипед (ползват се столчетата за автомобили Maxi Cozi за целта със специални приставки за карго велосипеди). Затова и доста ни се радват като ни видят на нашите ежедневни бягания с бебето и кучето. 

 

Лекарствата: първите дни ми свършиха неща като Bepanthen за детето, докато чакахме да пристигнат многото ни кашони от България. Ходих да ги взема от аптека, след което с учудване установих, че повечето неща без рецепта се продават в магазините за хранителни стоки и дрогериите, включително неща като капки за очи например, витамини или колдрекс. А и по-силни лекарства също, противоалергични например. Има цели стени само с лекарства в дрогериите. Но ако ти трябва нещо с рецепта, първо трябва да отидеш при личния си лекар и след това той да ти прати рецептата до конкретна аптека, от която да си го вземеш. Аптеките са наистина съвсем малко на брой и всеки човек знае от коя аптека си взема лекарствата с рецепта. Не можеш да си вземеш каквото си поискаш или от която аптека си поискаш. Малко неудобно.

Стълбите: никога не сме живели на повече от един етаж. Въпреки, че тренировките с денивелация ми липсват много откакто сме тук, понеже посещавах Витоша по няколко пъти седмично последно време, количеството денивелация, която правим на ден разнасяйки себе си, детето и всичко останало по етажите е завидна. Още нося неща на грешен етаж и още постоянно ми трябва нещо, което е през един етаж.

Средата: всичко е супер интересно, от звънците на вратите на къщите (като нашия, който е механичен и прилича на устройство, излязло от някоя от книгите за Хари Потър), до механизмите за вратите и прозорците, които са особено странни. 

Навсякъде има цветя под всякаква форма, пред и около вратите и къщите на хората. Има специален термин за тротоарните градити или как да направиш улицата и квартала уютен със зеленина. На места има къщи за птици, закачени някъде по фасадите. Като допълнение, всички си купуват цветя за в къщи събота, като част от съботния си пазар. В града има всякакви интересни храсти и цветя навсякъде, като например коледните храсти (Ilex aquifolium) на доста места. През февруари на повечето зелени площи започнаха да растат кокичета, зюмбюли и нарциси. Навсякъде из града. 

Коридорите на къщите са доста тесни, а места за обувки обикновено липсват, не знам как така им е удобно на хората. Ние си поръчахме лавици за книги и си ги закачихме на стената в коридора, за да има къде да си държим обувките. Решението е идеално между другото. Бях свикнала да имам голям шкаф с маратонки за бягане в коридора и да си избирам преди да изляза, но сега се ограничавам до 2-3 чифта. Често в спалните има мивки, и ние имаме течаща вода, нямам представа откъде идва това като предистория, сигурна съм, че има добра причина. 

Градската среда е особено чиста и не само защото вали. Има хора, които обикалят с дълги щипки и чували и събират боклуци от улиците. Само на нова година не смогваха. Тук новогодишните фойерверки за наш ужас продължиха доста дълго и градът беше осеян с тонове кутии от фойерверки дни наред. Дъждът също помогна доста. 

В града всеки светофар има изписан на него номер, четох че е с цел улесняване на ангажираните с пътната инфраструктура власти. 

Изобщо всичко е различно от това, с което сме викнали и доста красиво. 

Хората стоически карат велосипедите си, повечето без скорости и съвсем, съвсем базови с цел придвижване като и най-възрастните баби и дядовци се придвижват с велосипед. Голяма част от тези велосипеди скърцат доволно много, така че звукът, който най-много доминира е скърцането на велосипедите на хората. И това се случва винаги, независимо дали вали пороен дъжд или духа ураганен вятър, хората спокойно си карат велосипедите, които са много повече от автомобилите. Бяхме гледали снимки на час пик в Холандия, където се бутат стотици велосипеди, чакайки на светофара, а до тях се нарежда някоя и друга заблудена кола. Еми точно така е и на живо. Супер интересно е да ги наблюдаваш всичките тези хора, супер неглижирано облечени, с каквото са намерили първо тази сутрин, точно колкото време имам и аз за обличане, та се чувствам съвсем в среда. За някои хора откровено си мисля, че са още по пижама и върху нея са сложили палтото си. Готова съм да се хвана на бас. 

Sinterklaas: Големият празник за децата в Холанция не е Дядо Коледа, а е Sinterklaas, който се празнува на 5-ти декември. Sinterklaas пристига във всяка община от Испания на кораб всяка година, като за целта родителите следят специален сайт, за да разберат точно кога ще пристигне той в тяхната община. Той идва с неговите помощници, множество Zwarte Peten или Черни Петри, доста обсъждани напоследък и предизвикващи полярни мнения герои. Но все пак намиращи одобрението на повечето хара. В деня на пристигането му се наблюдават стотици деца, облечени като черните петри, качени в кошницата на товарните велосипеди на техните родители, докато майка им или баща ми карат устремено велосипеда си в посоката на пристигането на Sinterklaas. Има даже предаване като всяка година се правят нови епизоди, в които държат децата в напрежение до последния момент дали Sinterklaas ще успее да им подготви подаръците и да пристигне навреме или не, запознавайки децата с проблемите, с които се бори Sinterklaas по пътя си. Холандската обществена радио и телевизия (Nederlandse Publieke Omroep (NPO)) е особено полезна за учене на холандски. Има стотици предавания със стотици епизоди, доста от които документални и интересни, освен предаването за Sinterklaas.

Sint Maarten: празнува се на 11 ноември в някои части на Холандия, Белгия, Северна Франция и Германия. Вечер на въпросната дата децата обикалят с лампи, пеят песни и събират лакомства. Преди въпросната вечер разучавахме улиците в града наоколо. Бяха разлепени супер симпатичните плакати А4, които организираха децата от различните райони с информация къде ще се събират, за да обикалят с лампи и да събират snoep, демек сладки неща. Бяхме взели единично опаковани сладки/шоколади и подходящи плодове – банани, мандарини, ябълки. Чудехме се как ще протече и какво да правим като ни свършат сладките. Питахме случайно минаваща живееща наоколо жена с малко дете, тя каза, че за първа година е в Утрехт, но в града, в който е живяла преди са оставяли запалена свещ на прозореца, за да покажат на децата, че са готови за Синт Маартен и имат подаръци за тях. Беше супер забавно, децата пяха чудни песни и всяко показа своя си характер – от много срамежливи до много откарани. Разбира се, останаха ни много от ябълките и мандарините.

Agenda-ta: (да се чете ахенда): за първи път усещам, че хората ползват календари по начина, по който сме свикнали и ние. Бях останала с впечатлението, че повечето хора около мен иначе не използват календар и нямат представа идните седмици как ще си планират времето и какво точно ще правят. Тук се престарават с бавенето на някои неща според мен. Някак си, когато планират нещо, държат да го планират за след много време, не може от днес за утре току-така. Сигурно се свиква, само като става дума за здравно нещо или за изследвания или посещение при лекар е малко дразнещо. 

Сандвичите: т.нар. boterham kaas например, демек обикновен хляб с парче сирене (да се разбира кашкавал), е едно от най-популярните неща. Например това е ежедневният обяд на много хора. Има няколко известни сандвичарника тук, като например Broodje Ben (хлебчето Бен) и Broodje Mario, за който бях чела някъде в местна медия, че е световно известен :-). Предлагат се студени сандвичи под формата на питка хляб с нещо вътре, за които се вият опашки от стотици хора особено на обед. Няма вариант за претопляне на сандвича на тост например, както съм свикнала от студентските ни години. Сандвичът е сандвич и е студен.

Магнетронът: или както холандците го наричат “маXнетрон” е т.нар. микровълнова фурна/печка, която е на голяма почит тук. Буквата G се чете “Х” почти винаги. Въпросният махнетрон много често се ползва вместо истинска фурна, непонятно ми е как. Ние си сменихме нашия махнетрон с обикновена фурна, защото заварихме такъв с грил, който изглеждаше като да е преексплоатиран и да е изпечено в него цяло прасе например някога отдавна. Не можехме да си представим нещата които обикновено си готвим като зеленчукови кюфтета с няколко зеленчука на фурна или пица с тесто от карфиол или варено-печени картофи и подобни как точно могат да бъдат сготвени в микровълнова фурна. Продадохме стария махнетрон я в местния маркетплац. Жената, която го купи дойде с баща си. Той пък, вземайки я имаше само един единствен въпрос за фурната, а именно “Махнетрон функцията работи ли както трябва?”. От грил функцията никой не се интересуваше.

Olliebollen-ите: зимата се ядат олиболени, вид понички, в които може да има например баварски крем, стафиди или подобни, а лятото – сладолед. И всички си чакат олиболените, отварят се временни обекти на няколко места в града, някой с история от десетилетия. А най-известната сладоледаджийница Roberto Gelato в града е на две преки от нас, тъкмо отвориха на 3ти март. Валя сняг, но имаше опашка от хора с шалове и шапки, които с вълнение и блеснал поглед си вземаха кутии със сладолед.

Времето: Тук вали доста, но не е постоянният непрекъснат дъжд, който си представят хората. Има месеци като февруари, в който валя само три пъти. Зимата, като изключим ноември и декември беше доста мека и без минус 20 градусовите студове, с които сме свиклани. Сняг валя веднъж, но почти не натрупа. В най-студената седмица пък замръзнаха улиците за един ден до степен, до която беше трудно ходенето без да се пързаляш. В местните новини както навсякъде в такава ситуация предупреждаваха за много паднали и хлъзнали се хора в болниците, така наречента поледица, но в степен, която ми беше непозната. Изненадващото е, че успявах да излизам да бягам в тези дни, защото е съвсем ок да се бяга по улиците, а те се бяха се стоплили и разтопили за разлика от тротоарите, които бяха ледени пързалки и по които не можеше да се стъпва :-).

Имам още много неща за споделяне,  предстоят :-). Това е профилът на Рила в Instagram, мисля да споделям и тук не само Рилчови истории, а и холандски: https://www.instagram.com/rilatheexplorer/

 

0 Коментара

Добавете коментар

Отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

*